Знахаря изсумтя.
За да съм сигурен, че всички поддържаме тази илюзия, попитах и останалите. Дори Нюен Бао се съгласиха, че следвахме лента чернота. На тях не им харесваше. Бяха ужасени от пътя, но го приеха. Целият свят, извън естествената за човека област на блатата, представляваше страшно място.
— Всички ли си поеха дъх? Да вървим напред — наистина исках да стигна до онази равнина. Опитах се да си спомня как изглеждаше през нощта, отвисоко и отдалеч, но гледката беше доста неясна. Чудех се защо никога не опитах да отида да я изследвам. Мислех си какво общо имаше Кина с равнината. Дали именно там бе водила голямата си битка от легендата за нея? Чудех се щяхме ли да разберем защо нито един талианец не желаеше да говори за мястото, защо, когато бе споменато, повечето си тръгваха, клатейки глави и шептейки: „Блестящия камък“. Мислех си как това словосъчетание беше успяло да се наложи в езика като идиом на думата „лудост“. Особено след като сега бяхме сигурни, че талианският ужас от Отряда и Годината на черепите са били изкуствено породени.
Склонът не беше кой знае колко стръмен, но копнеех за въздух, взирайки се надолу в тъмната пътека на стъпка пред мен и правех усилие за само още една крачка, когато стъпалата ми внезапно престанаха да настояват, че се изкачвам. Препънах се, възвърнах си равновесието, преодолях подтика да хукна напред и спрях, докато другите ме настигнат.
Изучавах равнината, докато чаках.
„Блестящият камък“ беше подходящо название. Тук лъскавата черна пътека се превръщаше в широк и идеално запазен път, който се извиваше меко в област с високи, квадратни колони, всяка от които блещукаше, сякаш беше облепена с лъскави златни монети. Равнината от другата страна на пътя се състоеше от тъмносив базалтов камък, гладко изсечен, който показваше едва доловими признаци на стареене. Там не растеше нищо. Абсолютно. Дори и лишеи. Нито имаше муха или мравка. Мястото беше неестествено чисто. Никаква прах, почва, листа.
Утринното слънце караше колоните да искрят, но от запад идваха облаци. Скоро щяхме да имаме облачно небе. Може би и дъжд преди вечерта.
— Задръж, Мъргън! — изкрещя Знахаря. — Проклятие, ако не спреш да се изстрелваш напред, ще ти закова краката за земята.
Погледнах надолу. Краката ми се движеха отново. Спрях. Обърнах се назад. Другите пак бяха на сто крачки назад, точно на билото. С изключение на Тай Дей. Моят шурей представляваше островче помежду ни, притеглян от задължението си към мен, задържан от неохотата си да следва черния път.
— Докарай си обратно задника тук! — изрева Знахаря. — Какво, по дяволите, си мислиш, че е това? Някаква надпревара до ръба на света?
Тръгнах назад. Наподобяваше ходене срещу вятъра. Вибрацията от знамето като че ли се промени, за да стане почти жална. Когато стигнах там, му казах:
— Капитане, вземи това нещо за малко. Ще ме отнесе.
Той го почувства веднага. Но беше по-силен от мен, предполагам. Постави здраво проклетото нещо и започна да се взира напред.
— Носиш ли нещо за писане?
— Да, взел съм.
— А с какво да пишеш? — напомняше ми за времето, когато си носех всичко друго, освен перото.
— Целият съм в готовност, шефе. Поне докато този вятър не ме отнесе.
— Още ли си изплашен?
— А?
— Ти каза, че преди си бил уплашен през цялото време след завръщането си.
Намръщих се. Изобщо не усещах страх. Сега.
— Там, навън, предполагам. Тук съм добре — отново се загледах в света. От мястото, където стояхме, можехме да видим само планините отвъд широката долина, съдържаща Наблюдателницата и руините на Киаулун. Между нас и там имаше не само трептящ въздух, но и лека мараня. Светът като че ли беше много надалеч.
Споменах го на Знахаря.
— Не виждам — отвърна ми той. — Над гората винаги има мараня през лятото. Стига току-що да не е валяло.
Свих рамене. Тези дни не се чувствах толкова неудобно от факта, че бях различен. Страдах от различни странности от твърде дълго време.
— Продължаваме ли по пътя? — който се простираше така приканващо пред нас.
— Не и днес. Какво е онова?
— Кое? — не виждах нищо, освен изправените камъни. Те не изглеждаха подредени по специален начин, доста раздалечени един от друг.
— След камъните — той посочи. — Остави погледа си да следва пътя. Когато вече не можеш да различаваш нищо, просто вдигни очи към горната част на камъните. Ще го забележиш. Твоите очи са по-млади от моите.