Сега Знахаря и Господарката изкачваха склона. Можех да ги видя достатъчно ясно, за да кажа, че бяха нахлузили костюмите си на Създателя на вдовици и Отнемащия живот с всичките натруфени заклинания — живи и пълзящи. Яздеха жребците от конюшните на Кулата в Чар. Гигантските им копита изкарваха искри всеки път, когато удряха земята. Очите им блестяха в червено. Ноздрите изпускаха дъх, който някак беше повече от струя в хладнината на сутринта. Тромпетите, цимбалите и барабаните изглеждаха подходящи, но Господарката и Стареца никога не си падаха по този тип неща. Тези двамата и всеки човек зад тях, освен пленниците, носеше малък арсенал от бамбукови пръти.
Оплаквача се возеше в малка дървена клетка на колела, теглена от двойка черни козли. Той и Господарката трябва да са стигнали до примирие, защото към решетките не бяха добавени очевидни мерки за контрол. Въпреки това малкият магьосник беше обграден от половин дузина войници, които щяха да го засипят с огнени кълба, преди да успее да стъкми някое наистина грозно заклинание.
Дългата сянка търпеше сходно ограничение, но с него Господарката не беше постигала никакво споразумение. Устата му беше зашита. А пръстите — съшити заедно. Ако щеше да мята някакви заклинания, трябваше да го стори, мърдайки с уши. Но нервните войници наблизо щяха да го изпекат, преди да е успял да направи нещо повече от потрепване.
Хората наоколо бяха уплашени от поведението му. Продължаваше да се хвърля яростно по решетките на клетката си, докато се опиваше да пищи неразбираемо през запечатаните си устни.
Дългата сянка не искаше да се изкачва в планината.
Към Прабриндрах Драх се отнасяха добре. Уилоу Лебеда и Бесния Корди го обграждаха, изпълнявайки задълженията си на дворцова стража, докато Мускуса, Хагоп, братята инженери и телохранителите Нюен Бао, влачещи се след всеки, оформяха по-широк ромб около тези тримата.
Лонго и Лофтус разговаряха с принца, сякаш това начинание не беше нещо забележително. Възхищавах се на Прабриндрах Драх. Той беше добър и разумен мъж. Много жалко, че не можехме да го оставим да си отиде у дома. След годините, прекарани на бойното поле той имаше самочувствието и силата на волята да въстане срещу своята сестра и да поеме юздите на държавата. Научи достатъчно и разви сила на характера, за да се съпротивлява срещу изнудването на старшите жреци.
Пантерата, която някога беше жена, пътуваше в клетка, повече наподобяваща ковчег. Не можеше да се изправи. В нито един момент не бе способна да използва пълното преимущество на мощните си мускули. Животното не можеше да стори друго, освен да лежи и да бъде ядосано.
Капитанът не се осланяше на късмета. Беше виждал на какво е способна форвалака преди години. Всичките ни врагове щяха да споделят това приключение. Както и съдбата ни, стига да не изберяха да ни предупредят за нещо.
Червенокосия се спусна по склона, за да посрещне капитана, подсетен от забележката на Кофата относно началото на играта. Не погледнах назад.
Наясно бях, Кофата имаше предвид, че Дремльо е излязъл от бункера, проснат върху стената до вратата отново. Точно както го искахме.
Червенокосия щеше да помоли Стареца тълпата му да вдигне врява, навлизайки в моята колибарска монархия. Един от любимите на Кофата лейтенанти талианци; наричан Лопал Пит, за да бъде различаван от сержанта, когото всички назоваваха Кусавир Пит (и двете имена произхождаха от централната сричка на името на божество на гуни с единадесет срички); дойде да каже на водача си, че ще се нуждае от много повече вода, ако хората трябва да се погрижат за цялото почистване, което исках да извършат, докато изследвам отвъд Портата на сенките. Кофата му каза:
— Почакай, докато тази банда аристократични задници отмине. Не искаме някой да бъде стъпкан.
— Да, сър — Лопал Пит събра нещата си и ги занесе зад моя бункер, където щяха да са встрани от пътя, докато не пристигне Знахаря и направи достатъчно шум, за да прикрие бандата, промъкваща се към Дремльо.
Залових се с кашата.
— Имаш право, Тай Дей. Дори ларвите и бръмбарите не биха могли да развалят това нещо. Подай ми купа за Дремльо.
Занесох му я самият аз.
— Заповядай, хлапе.
Дремльо само се взираше. Вдигнах купата под носа му.
— По-добре се стегни достатъчно, за да държиш лъжицата сам, хлапе. Не съм в настроение да те храня в устата — хвърлих поглед назад, за да видя колко беше приближил Знахаря. Сега имаше достатъчно светлина, така че факлите ставаха излишни.