Каруците се затъркаляха. Клетус, Лонго и Лофтус започнаха да се поздравяват гръмогласно. Козите забляха. Воловете нададоха волските си оплаквания. Хората закълняха. Колоната започна да скърца напред.
— Води, Знаменосецо — каза Знахаря. — И не забравяй, че тези кози не могат да бягат толкова бързо като теб — той си сложи шлема. Заклинанията по него оживяха.
Тръгнах напред, развял знаме. Знаех, че то щеше да стане дяволски тежко, преди това да е приключило. Раницата вече ми тежеше. Размърдах рамене, опитвайки да наместя ремъците по-удобно.
Пристъпих в равнината и положих крак на пътя. Побитите камъни напред блещукаха дори при слънце, скрито иззад облаците.
Земята се разтърси точно когато Знахаря и Господарката потеглиха след мен. Паднах на едно коляно, но земетресението не беше силно. В действителност се долавяше едва-едва. Смутен, аз станах и тръгнах отново.
— Първото от известно време насам — казах на Тай Дей. — Хвана ме неподготвен.
Господарката и Стареца не изглеждаха притеснени, така че предположих, не биваше да се тревожа и аз.
101
Пътуването стана тихо, след като всички стигнаха до равнината. Бяхме твърде нервни, за да говорим. Но след около миля Господарката каза:
— Предупредете всички да не напускат пътя. Докато оставаме на него, нищо не може да ни навреди.
Знахаря вдигна ръка, за да сигнализира за спиране. Отпуснах дръжката на копието върху пътя. По дяволите, това нещо натежа твърде бързо. Стареца предаде назад по редиците думите на Господарката. Той не я попита нищо. Нито пък я разсея изобщо. Което можеше да означава, че тя се концентрираше напълно. Скоро след като възобновихме движението си, стигнахме място, където пътят се разширяваше в голям кръг. Място за разполагане на лагер, реших аз. Господарката, в една от редките й забележки, потвърди предположението ми. Който и да бе създал равнината, е разбирал опасностите й.
Беше почти пладне, когато накрая стигнахме до каменна колона, намираща се достатъчно близо до пътя, за да бъде разгледана. Състоеше се от същия камък, като повърхността на равнината встрани от пътя. Блещукането идваше от метални символи, вградени в камъка. Представляваха букви, това беше доста ясно, но нито аз, нито кой да е друг можехме да ги разчетем.
Това е някакво безсмъртие.
Подскочих.
— На това място има голяма сила — каза Господарката.
— Не думай.
Земята потрепери отново, не по-силно от последния път, но достатъчно, за да изнерви всички. Тези вибрации можеше да бъдат предвестници на нещо по-лошо. Обаче, забелязах аз, нито една от колоните не е била съборена от жестоките земетресения през последните години.
Знахаря почти не обръщаше внимание на камъка. Продължаваше да се взира напред. Сега ясно се виждаше, че там, отвъд гората от камъни, наистина има някаква масивна конструкция. Вече изглеждаше голяма колкото Наблюдателницата.
Стареца напредваше упорито през целия ден, без да се щади. Той ме отмени за знамето, закрепвайки дръжката му в стремето си. Накрая спря в един от кръговете, които се появяваха на всеки пет мили. Миряса само защото Господарката настоя, че беше време. Стареца искаше да продължава. Но сега колоната се простираше на цяла миля и животните се нуждаеха от почивка и вода по-отчаяно и от хората.
Проверих облаците, чудейки се дали ще завали и можехме ли да съберем малко вода. Носехме си немалко количество, но животните консумираха доста и имах чувството, че щяхме да ожаднеем, преди да започнем да изгладняваме.
Капитанът свали шлема си и по-неудобните части от бронята. Не беше толкова привързан към Създателя на вдовици, колкото Господарката към своето въплъщение. Тя прегъна коляно, за да й е по-удобно, и също се освободи от шлема, а после разтърси коса. Знахаря се взираше в далечината. Той попита:
— Усещаш ли нещо за онова място?
— Там има голяма сила.
— „Там има голяма сила“ — измърмори Знахаря. — Започва да се повтаря.
— Това ли е скривалището на Кина? — намесих се аз. — Или Катовар? Или и двете? Или никое от тях?
— Ще ти кажа, когато стигнем.
— Позволи ми да те отменя — каза ми Червенокосия, предлагайки да вземе знамето. Той заби основата му и се облегна на него.
— Къде, по дяволите, беше през последните петдесет мили?