— Петдесет? Позволяваш на въображението си да изпревари задника ти.
— Сториха ми се петстотин, влачейки това нещо.
Червенокосия се подсмихна.
— Обзалагам се, че не сме изминали и петнадесет — той се забавляваше. За моя сметка. — Мислех си, че ще бъдеш във форма след всичките онези пътешествия насам, за да се подмазваш на Стареца.
— Червенокос, не съм в настроение за това. — Исках да държа под око и ухо Господарката и капитана, които се отдалечиха, след като Червенокосия се натрапи.
— Не ме оставяй да те дразня, синко. Просто си мисли каква чудесна нощ ни чака.
Зад нас Нюен Бао бяха събрали глави, обмисляйки тези възможности. Много бамбукови пръти стояха под ръка. Свещаря сформира група за запалване на лагерен огън, който трябваше да е издигнат над повърхността на равнината. Господарката изказа идеята, че на пътя вероятно няма да му хареса да бъде изгорен. Тя предположи по време на пътуването, че той може да е жив по свой си начин.
Искаше ми се да има начин да погледна в ума й. Тя се концентрираше изцяло, откакто стъпи в равнината. Разсъжденията й щяха да бъдат интересни. И сега ги споделяше със Знахаря. А Червенокосия ме държеше настрана.
— Задръжте там — заповяда Знахаря на Свещаря. — Вървете напред и стъкмете огъня високо. Но не го палете. Ще ядем студена храна, ако можем.
По дяволите. Не се бяхме хранили добре, откакто напуснахме Талиос, но пастърма и бистра водица представляваха стъпка отвъд лошото.
— Червенокос. Имаш ли си работа за вършене?
— Да, Капитане.
— Позволи ми да те видя как я вършиш. — Знахаря се обърна, пак се наклони към Господарката и се вторачи в основите на колоните. Бях готов да се обзаложа, че опитваше да се изправи срещу съмненията си. Право напред вероятно беше кулминацията на многото пъклени години, започнали от онова, което, подозирам понякога, може да е било моментно хрумване на човек без никаква представа какво да прави после и комуто беше много трудно публично да променя мнението си.
Започнах да обикалям периметъра на лагерния кръг. Където и да погледнех, изгледът беше един и същ. При заоблачено небе човек губи ориентация.
— Знаменосецо? Добре ли си?
— Синдаве! Съжалявам. Предполагам, че съм по-притеснен, отколкото си мислех. Изобщо не забелязах, че приближаваш.
— Мястото има това въздействие, нали? — останах с впечатлението, че той щеше да е призрачно бледен, ако имаше възможност. — Мисля, че трябва да видиш нещо.
— Добре — последвах го през блъсканицата от животни и хора, всички опитващи се да установят лагер, без да се избутват един друг от кръга или да повреждат пътя.
— Там — ми каза Синдаве, сочейки натам, където пътят напускаше кръга от южната страна — забелязах го само защото водеше към огромната структура в далечината.
— Дупка? — това беше всичко, което виждах. Дупка в пътя, пет пръста широка и една стъпка дълбока. Може би повече. Светлината не беше достатъчно добра, за да покаже дъното й.
— Да. Дупка. Може да е огромен изблик на вяра или просто въображението ми, но ми хрумна, че би могла да е съвършеното място за поставяне на знамето.
— Със сигурност. — Бях ли преминавал оттук преди? Дали имаше дупка? Не можех да си спомня. Но възможността да оставя прокълнатия прът за известно време несъмнено беше привлекателна. И нарастваше все повече, докато втренчено зяпах.
Пуснах долния край на знамето в дупката. То потъна стъпка и половина.
— Това е добре — прошепнах аз. — И е съвършеното място за него. Ако приемем, че Стареца няма други идеи — протегнах се. Не бях влачил знамето през целия ден, но го носих повече от всеки друг.
Синдаве изсумтя. Прозвуча нервно.
Аз също го усетих. Още един земен трус.
— Да се надяваме, че не е подготовка за някой по-голям.
Загледах се надолу към основата на Копието. Пътят го държеше здраво. Но когато го поставих там, имаше половин пръст луфт.
Опитах да го изтегля.
Не помръдна.
Вече не трептеше изобщо.
— Мамка му!
Синдаве пробва да го извади. Спря, преди да е получил херния.
— Няма проблем — измърморих. — Ако трябва, просто ще го срежа. Утре.
Проверих Стареца и жена му. Все още стояха рамо до рамо, взирайки се на юг, като сега си разменяха нарядко дума или две. Дори без шлемове изглеждаха доста зловещи.
Тай Дей се материализира, за да ми каже, че е устроил нашия лагер и е приготвил храната. Изражението му беше толкова невъзмутимо, че бях сигурен колко много е ядосан. Аз тук се шляех навън, забавлявайки се, докато той си беше вкъщи, съсипвайки се от работа.