— Ако можеше да ти пораснат цици и да изгубиш наденицата, щях да се оженя за теб. — Друг слаб трепет раздвижи камъка под нас. Прошепнах:
— „И земята се разтърсва, когато ходят те.“
— Какво? — попита Тай Дей.
— Нещо от една история, която чух като дете. За древни богове, наречени титани. Просто си мислех колко далече съм стигнал оттогава. — А може би гигантите бяхме ние.
102
Знаех, че сънувам, защото луната беше пълна и над главата ми нямаше облаци. Но между мен и света се мержелееше някаква мараня, защото луната беше точно в центъра на облак светлина, реещ се през небето, без да се издига право нагоре по начина, по който това се случваше в детството ми. Призрачната, синкава светлина издаде неспокойните сенки, кръстосващи границите на кръга, носещи се наоколо, една след друга, стотици. Стори ми се, че чувах, от хиляди мили разстояние, Дългата сянка да хленчи без отдих.
Една голяма сянка напираше през границата на кръга недалеч от мястото, където наблюдавах. Нещо й пречеше да влезе. Тя се разстилаше върху онази невидима повърхност. Спомних си случая, когато докоснах сянка, докато бродех в призрачния свят.
Започнах да откривам следи от страха, който отсъстваше, откакто се изкачих в равнината.
Онази сянка изглежда бе вманиачена по мен. Извърнах се и опитах да я забравя. Вдигнах очи. Смътно наподобяващи риби силуети се движеха напред-назад срещу разсеяната лунна светлина. Подобна би трябвало да е гледката, ако си рак на дъното на морето. Не знаех дали беше истински сън. Усещаше се по този начин. Ако наистина беше, значи сенките можеха да се издигат над повърхността.
Дресираните сенки внезапно изчезнаха, сякаш тласнати от някаква воля.
Луната беше преминала своя зенит. Вероятно заради това.
Или може би се уплашиха от създанията, които излязоха на черния път, идвайки от посоката, накъдето вървяхме ние. Бяха с човешка формата от кръста надолу и от дясната им страна. Техните глави и леви половини бяха маскирани с шалове и изглеждаха сякаш направени от полирани месингови люспи от риба. Бяха трима. Приличаха на могъщи духове.
Моят приятел голямата сянка не избяга с другите. Някак започнах да я усещам, сякаш имах връзка с нея. Беше ужасяващо.
За един кратък проблясък долових място за мъчение, болка върху болка, докато напяваха жреци.
Надигнах се от сламеника. Отидох да застана под знамето, лице в лице с духовете. Те оставиха шаловете да се свлекат от лицата им.
Не знам защо. Помислих си: „Вие, копелета, сте твърде грозни. Разкарайте се от пътя ми. И спрете да се месите в моя сън.“ Имах чувството, че ако са част от легенда или нещо подобно, те трябваше да са нещо като Десетте, Които Били Покорени на Господарката, демони или магьосници крале, които са били поробени от някаква сила, по-голяма и по-тъмна от тях. „Вървете си. Разкарайте се оттук. Вие сте мъртви. Останете си така.“ Протегнах се за Копието, почувствах го като живо в призрачната ми ръка. „Вървете си.“
Трите грозни брутални маски се наклониха леко към повърхността на пътя. Поне аз си мисля, че са маски. Надявам се. На никой, толкова грозен наистина, не би трябвало да му се позволява да изпълзява от люлката.
Те скръстиха ръце пред себе си. Започнаха да се оттеглят. Правеха го, без да движат краката си.
Странно.
Мъждукаха нереално, докато се стопяваха в далечината.
Обходих периметъра на кръга. Сенките започнаха да се връщат. Моят домашен любимец повтаряше движенията ми, неизменно притискайки се към бариерата. Там усетих голям глад. Бях изненадан да открия четири пътя, водещи извън кръга, които наподобяваха основните посоки на компас.
Как така разклоненията на изток и запад не бяха видими в будния свят?
Ревът на видоменителката проникна в призрачния свят. Козите и воловете запротестираха. Мъжете на пост, вече уплашени до посиране от гледката как сенки се опитват да пробият бариерата, проклинаха добитъка. Мнозина отидоха да налагат пантерата. Някой извика:
— Какво, по дяволите, е това? — и посочи към знамето. Липсата на светлината го правеше неясно. Меко се понесох натам.
Бял гарван беше кацнал на напречника, очевидно спейки. Което незабавно повдигна сто въпроса.