Тя изглежда мислеше, че бях или духът на нейната майка — Хон Трей, или на дядо й — Као Ки, споменаван като магьосник в устните истории на семейството, които ми разказваше Сари. Когато той изобщо се споменаваше, то беше със слабо притеснение. Всички ние имаме подобни чворове в нашите семейни дървета. Некромант, способен да сътвори собствена сянка, би представлявал особено чепат клон. Не обърнах голямо внимание. Исках да видя дали са направили нещо с чичо Дой. Би трябвало да го приберат и да се захванат да го излекуват.
Не успях да намеря чичо. Открих груб знак, надраскан с въглен върху прогнила дъска с разкривения почерк на Едноокия.
Хлапе, това е капан.
Ах, ти…
Искаше ми се да разтърся малкото лайно, за да го събудя, и да го попитам, какво има предвид. Опитах. Може би му причиних кошмари. Той изпъшка и започна да се мята. Но не направи нищо друго. Побеснях.
Ами ако беше вярно?
Какво можеше да е? И от кого?
Ловеца? Затова ли изглеждаше толкова щастлива? Или Кина? Дали богинята не ни искаше вилнеещи в света, заплашвайки да доведем Годината на черепите? Но тя ходатайстваше за нас преди, за да се увери, че оставаме в играта.
Но ако не беше Кина, кой бе напълнил главите на цяла една страна с непреодолим, ирационален страх от Отряда?
Бях объркан. Отново опитах да разтърся Едноокия. Не извадих повече късмет и този път. Още бесен, профучах навън и се насочих на юг. И се натресох в стена от мъртвешко зловоние, толкова мощна, че се олюлях. Кина. Много наблизо.
Мимолетно зърнах гладка абаносова кожа, торс с много гърди, половин дузина ръце, махащи във въздуха като краката на преобърнат бръмбар. Получих неясното впечатление, че тя се опитваше да се промуши през воала между моя призрачен свят и нейния. Стори ми се решена да предаде важно съобщение. Или може би просто искаше да прескочи и да ме излапа.
Не разбрах коя от двете възможности беше. Не можех да остана там. Кина носеше твърде много страх със себе си. Избягах. Без план. Без мисли изобщо. Просто се махнах, бързо и обезумяло.
Озовах се в планините на север от Киаулун, бягайки от равнината с гърба напред, без да виждам къде отивам. Оттук звездите на Примката бяха невидими. Изобщо липсваха всякакви светлинки. Облачността ги прикриваше. Обърнах се, за да видя накъде се носех. Отблясъци на огньове надалеч от лявата ми страна привлякоха вниманието ми. Насочих полета си в тази посока. Каквото и да беше това, там трябваше да има хора. Нуждаех се от нещо човешко до себе си.
Там се намираше групата, която Знахаря бе изпратил за моя кон. Разпознах много от неспокойните мъже. Страхът живо присъстваше в техния лагер и беше голям. Навлязох сред тях, опитах се да почерпя топлина и комфорт, докато се съвзема за друг опит да се върна в тялото си. Никой не усети присъствието ми.
След като се почувствах готов, напуснах кръга светлина и бавно се отправих на юг, усилено опитвайки се да усетя Кина, преди да ме е намерила тя. Дали ще се опита да ме причака в засада отново?
Кой знае? Първо попаднах на чичо Дой.
В действителност, той се натресе на мен. Не създаваше повече шум от мен, докато изучаваше лагера. Доста добре за старо момче, което още би трябвало да лежи, лекувайки раните си.
Реших да разбера какво беше намислил. Това бе добро извинение точно сега да не влетя в зъбите за демона.
Вероятно щеше да е по-привлекателна, ако се отървеше от огърлиците от отрязани пениси и бебешки черепи.
Чичо обикаляше покрай лагера, достатъчно близко, за да види всичко случващо се, и от разстояние, позволяващо му да не бъде забелязан от часовоите, стига да не вдигне шум, падайки в някоя дупка. След минути стана ясно, че просто иска да види какво става, че не лагерът е истинската му цел. Той продължи в нощта, отправяйки се бавно на север.
Следвах го.
Дой изрови нещо от кесията си. То проблесна с мижава светлинка, по-незабележима от тази на светулка. Дой се допитваше до него често. Опитах да се доближа достатъчно, за да видя какво беше, но той оставаше с гръб към мен, независимо как маневрирах. Сякаш усещаше наблюдател, без да осъзнава факта. Тъмнината се сгъстяваше с отдалечаването от лагера. Но ние не бяхме сами там, навън. Отново и отново усетих присъствието на Кина, макар и никога много наблизо. За богиня тя не изглеждаше особено всезнаеща. Или може би не търсеше мен.
Ако Кина беше в планините, тя не можеше да ме спре по обратния ми път към моето тяло. Но сега не бях уплашен. А чичо бе започнал да се промъква по-бързо, решен спешно да стигне някъде. Какво би го накарало да дойде до тук в неговото състояние?