Скоро стана ясно. Той искаше да се възползва от факта, че Ловеца на души е доста заета.
Намери онова, което търсачите на Знахаря не бяха открили, вероятно поради светлинката, което държеше в ръката си. Скривалището не беше очевидно, защото го обграждаше воал от илюзия.
Първото указание беше пръхтенето на голямо животно. След минута разпознах коня си. И той ме забеляза, въпреки че бях невидим и не ме бе срещал от почти година.
Звярът имаше повече талант от чичо. Дой си мислеше, че животното се вълнува заради срещата си с него.
Чичо обаче беше по-добре настроен към будния свят от мен. Пепелявият жезъл скочи в ръката му, докато се пресягаше за нещо друго, преди аз изобщо да усетя нещо. Забелязах единствено потрепване на чернота в тъмнината. Реших, че е сянка, но не усещах студенината, показваща нейната близост.
Ние не бяхме единствените там, навън.
Пърхах насам-натам, опитвайки се да открия спотайващия се.
Вместо него намерих Дремльо. И Дъщерята на нощта. Бяха оковани към дърво, всеки за глезена, на десет стъпки разстояние един от друг. Нямаха огън. Разполагаха с буре за вода, което беше почти празно, и парче корав хляб, превърнал се в трохи. Ловеца бе планирала да се върне по-скоро. Дремльо стоеше буден, но изглеждаше дрогиран. Детето беше твърде малко, за да избяга. Очевидно, Дремльо не беше в състояние да дойде на себе си, за да опита.
Чух зад себе си звук от задушаване. Метал изтрака върху камък. Нещо голямо се срина в храстите.
Намерих чичо Дой на колене. Пепелявият жезъл се търкаляше на две стъпки от пръстите му. Лявата му ръка се протягаше към гърлото, дращейки парче черен плат. Той беше щастливец. Малцина някога преживяха подобни атаки.
Всичко необходимо бе цял един живот в обучение за подобряване на рефлексите.
Имаше Удушвач в тъмнината. А не можех да помогна с нищо.
Чичо Дой опря лявата си ръка на земята. С дясната достигна Пепелявия жезъл. Раните му го заставяха да остане неподвижен, но веднъж, след като си върна меча, можех да не се тревожа за него. Отидох да видя дали ще успея да подобря късмета на Дремльо. Намерих го нащрек и изплашен, но невредим. Изглеждаше готов да се бие. Беше сам.
Дъщерята на нощта бе изчезнала.
Разузнах наоколо. Детето и Измамникът се бяха измъкнали чисто. Не почувствах нужда да ги преследвам. Не сега. Но задачата щеше да оглави списъка с неща за вършене много скоро.
Хрумна ми идеята, че това не беше част от плана на Ловеца на души. Може би дамата е била измамена. Кина действаше бавно, но не спираше да нанася удари.
Реших, че си заслужава за малко да се навъртам наоколо, докато Дой си събере ума и Дремльо възстанови душевното си спокойствие. Дремльо се окопити пръв. Щом се почувства в безопасност, той реши да пусне една вода. Не усещаше, че аз и чичо бяхме наоколо.
Добре. Значи Ловеца знаеше какво прави, когато играеше Дремльо като слабичко момиче, преструващо се на мъж. Интересно. Дремльо беше успял да заблуди всички.
Трябваше да си поговоря с Кофата. Той трябва да знаеше нещо.
Долових полъх на Кина. Тя беше недалеч и приближаваше.
Дремльо подскочи, вдигна панталоните си и се заоглежда диво. Тя също усещаше богинята. Концентрира се видимо, обърна се бавно и се опита да идентифицира източника на притеснението. Но присъствието отслабна бързо. Кина вече нямаше интереси тук.
Дремльо престана да се озърта, когато застана насреща ми. Тя подскочи. Брадичката й се издаде леко напред по начина, по който се случва, когато видиш нещо неочаквано. Тя примижа.
— Мъргън? Ти дух ли си или какво? Мъртъв ли си?
Опитах се да кажа не, но тя не можеше да ме чуе, така че разтърсих глава.
— Значи слуховете са верни. Ти наистина можеш да напускаш тялото си.
Кимнах, твърде смаян, за да се чудя как хлапето може да го приема толкова спокойно. Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят, е да те изненадват.
Щом Дремльо можеше да ме види, това означаваше, че имаше как да предавам през разстояние. Дори и той да не ме чуваше. Докато си спомняше знаците на глухонемите, които се предполагаше да е научил. Но, доколкото си спомнях, той имаше проблем да ги разбира… Тя, Мъргън, тя.
Изобщо не привикнах с идеята още първия път, когато се изясни.