Пуфтях и пръхтях, и се пришпорвах. Раницата ми като че ли натежаваше все повече. Изрекох задъхано:
— Струва ми се, че сме дръпнали доста на височина, а?
Тай Дей изсумтя утвърдително. Не каза нищо друго. Самият той пуфтеше.
Погледах назад. Оттук сякаш се виждаше повече от равнината, отколкото от по-назад от пътя.
— Дали земетресенията са повредили защитата на пътя? — зачуди се Тай Дей. От известно време май се тревожеше.
Размишлявах, докато си ходехме.
— Не би трябвало. Сенките щяха да ни пипнат. — Под краката ни все още имаше настилка на пътя, макар и тук да не беше толкова гладка. Чудех се дали цялата крепост беше обвита в защита и, ако беше така, колко еластична можеше да е тя. Все още бях жив, но ми изглеждаше невероятно крепостта да може да се срива отново и отново, без да нарани бариерата някъде.
Веднъж преминали пукнатината, скоро се озовахме в подножието на стената. Прокарах пръсти по тъмния камък.
— Хм? — беше ронлив. — Да ти прилича на пясъчник?
Тай Дей издаде отрицателно сумтене, последвано от въпросителен звук.
— Прилича на множество съвсем мънички кристали. Като солта. Но не е пясъчник.
Трябва да му е било въздействано по някакъв начин. Неестествен. Този тип камък устояваше завинаги на всичко — като останалите камъни в равнината.
Тай Дей прошепна:
— Надушвам магия.
— Имаш добро обоняние, братко.
Хората, които следвахме, също вървяха припряно, движейки се покрай извивката на стената като другите преди тях. Не ни изчакваха, но ние продължихме да скъсяваме разстоянието.
Озовахме се в чупка на стена и открихме много от животните и доста от снаряжението, натрупано на сенчесто местенце, срещу което някога трябва да е била главната порта. Погледнах по-нагоре. Умните строители са изградили единствения подстъп така, че да може да се бомбардира на воля и от високо. Чудех се дали ако се кача там с достатъчно голям камък, ще мога да смажа форвалака. Черният леопард беше в ужасно настроение. Ревеше и се зъбеше, и дъвчеше решетките на клетката си. Беше изоставена заради лошо поведение.
Чудех се дали просто да не я зарежем тук, когато се връщаме обратно. Сенките щяха да намерят начин.
Другите животни също бяха оставени да се надзирават сами.
Свещаря и Хриптящия, сега само на двадесет крачки напред, се промъкваха през входа. Самата порта беше строшена, усукана и висеше единствено на огромната по-ниска панта. Голяма пукнатина в зидарията показваше, че и тази повреда е причинена от земетресенията.
Непосредствено зад портата имаше голямо свободно пространство. Повечето укрепления ги имат. Именно там се настаняват хората, за чиято защита е било изградено мястото. Повечето от хората стояха там. И водеха спор дали портата трябва да бъде доразбита, така че да прекарат животните и каруците вътре. Същевременно сред Нюен Бао се вихреше разправия за това дали са длъжни да следват Отряда по-дълбоко в крепостта.
— Проклятие, мислех, че си умрял — каза Лебеда, когато ме видя. — Макар че щяхме да вземем трупа по пътя на обратно. Ако не си започнал да миришеш твърде зле.
— Много умно! Къде е Стареца? — Бесния и Кинжала, забелязах аз, не бяха сред хората в двора. Огледах се наоколо.
Всяка вертикална повърхност се състоеше от същия разпадащ се базалт. Вътрешната крепост беше толкова огромна, че големината й щеше да ме смае, ако не бях виждал Наблюдателницата и двореца в Талиос. Макар и все още извисяваща се, тя беше напукана на стотици места. Хиляди парчета — големи и малки, бяха изпаднали от фасадата й и сега лежаха на купчини в основата на стената.
— Влязоха вътре. Може би преди десет минути. Няма да ти отнеме много време да ги настигнеш — Лебеда потрепна, насочвайки се към стъпалата, които водеха до портичка за вътрешната крепост. Заподозрях, че — както му беше навик — той е изклинчил и после си е променил мнението.
Тай Дей затропа след мен. Всяка тръшваща се стъпка звучеше като обвинение. Понеже той се присъедини към мен, неколцина други Нюен Бао зарязаха спора и ме последваха.
Входът изгледаше като воал от тъмнина. Усещаше се като було от мрак, когато пристъпих в него. Точно както си представях, че би трябвало да се усеща воал от тъмнина.
Вътре се прокрадваше светлина. Изглежда се просмукваше през невидими пролуки по-горе и напред пред нас, и изгубваше всичкия си живот, преди да ни достигне.