Тук беше много тъмно. С изключение на блещукане от пролука в пода на около половин миля…
Смъртта е вечност. Вечността е камък.
— Камъкът е мълчание — каза Господарката.
Това е някакво безсмъртие.
Земята потръпна. Отгоре и отпред нахлу писъкът на камък, стържещ върху камък. Тромавата тъмнина над просмукващата се червеникава светлина се дръпна.
Хората, идващи през пролуката зад нас, ни изблъскаха напред. Лонго най-накрая пристигна с факлата. Тя не направи много за облекчаване на тъмнината, но показа къде стъпваме.
— Едноокия казва, че влизаме в капан, шефе — започнах да разказвам на него и Господарката за последната ми нощ призрачно бродене.
— Чий капан е? — попита след малко Знахаря. — Това може би е решаващо.
— Нямах възможност да го дискутирам с малкото лайно — казах аз.
— Това е капан на моята сестра — обади се Господарката. — Накарайте хората да я довлекат тука. Ще спра да се вслушвам в себе си и ще приема съвета ти. Тя може да остане точно тук, когато си тръгнем.
Кимнах, сякаш този план ме впечатли. Не посмях да й напомня, че вече беше убивала Ловеца на души преди.
Знахаря вдигна вежда в моята посока, но иначе не каза нищо. Имаше мир, който трябваше да се поддържа.
— Доведете всички тук — заповяда Господарката. Имаше моменти, когато тя беше нещо повече от лейтенант.
Натикаха Ловеца и добре я охлузиха, влачейки я през пролуката. Но кучката продължаваше да се усмихва зад парцала, затискащ устата й. Това беше изнервящо. Заради което го правеше, предполагам. По пътя на логиката трябваше да е гладна, жадна, наранена от носилката и много потисната. Малко от мъжете бяха достатъчно куражлии, за да я пазят, докато й беше разрешено да яде или да се облекчи. Работата обикновено се падаше на Лебеда или Бесния, или принца, ако някой изобщо си направеше труда да се сети. Кинжала, обаче, не искаше да има нещо общо с Ловеца. Мисля, че я мразеше, защото Господарката я ненавиждаше, а отношението му към Господарката доста наподобяваше маниакалност.
Ловеца гледаше с наистина мрачен и обещаващ взор към добрия, стар Мъргън, за негово щастие или злощастие.
— Започнете да изследвате — сопна се Господарката. Тя коленичи над Ловеца, но се взираше в Знахаря. — Тук си. Какво ще направиш сега? — беше очевидно, че преминаваше през едно от колебанията в настроението си.
Знаех, че Знахаря искаше да й отвърне, че това не е Катовар, да настоява, че не сме пропътували през половината земята и не сме си пробивали път през ада само за да намерим изоставено каменно здание, вече превръщащо се в руина. Но той не можеше да го твърди, защото не знаеше истината.
Не отговори нищо.
Знахаря през цялото време ставаше все по-необщителен.
Господарката измърмори тихичко, сграбчи брадичката на Ловеца на души и принуди сестра си да я погледне в очите.
— Има ли нещо, което искаш да споделиш с нас, скъпа? Има ли някаква малка тайна за това място, която ще изтъргуваш, за да не те изоставим, когато тръгваме?
Ловеца ми намигна. За Господарката нямаше надежда.
Останах с впечатлението, че тя желаеше да се махне оттам веднага и мътните го взели проучването на каменната постройка, опитвайки се да внуши това и на останалите.
Ловеца наистина беше в лошо настроение. Господарката — също. За късмет на Кина, тя беше предсказуема.
Ловеца се усмихваше ли усмихваше, но не каза нищо. Не би го сторила, не и за да спаси собствения си задник. Каквото и очаквах. Всичките Десетима, Които Били Покорени бяха уязвими само чрез маниите си.
— Прокляти-и-е-е! — отекна през тъмнината. — Какво е това, мамка му? Капитане-е! Мъргъ-ън! Трябва да го видите!
Знахаря сви рамене и кимна. Нямаше значение какво беше. Просто си намерихме извинение да се махнем от старата дама за минута.
Затътрих се по пода, само по усет, без да виждам къде стъпвам. Знахаря се влачеше зад мен. Шепнеше като побъркана бабичка, тръскайки глава, като искаше да знае какво, по дяволите, правеше тук. Това не беше мястото, към което вървеше през последните тридесет години. Крепостта представляваше нечия жестока шега. Това беше нечии чужд кошмар. Не можеше да е рожденото място на свободните отряди от Катовар. Тук нямаше нищо.
Усещах как отчаянието му нарастваше. И знаех, че щеше да се надига, докато станеше дълбоко и черно. И после, по всяка вероятност, щеше да поеме по странни пътища, когато се самоубеди, че всичко това му се е случило, защото се е оставил да бъде разсеян. Нямах проблем да виждам бъдещето, не ми трябваха овчи черва. Скоро след завръщането ни в Киаулун той щеше да реши, сме сбъркали, понеже сме потеглили, преди да изучим онези ранни анали. И вероятно щеше да поиска да отидем да си ги вземем. А това наше завръщане просто може да създаде кръвопролитието, нужно на Кина, за да й доведе Годината на черепите.