— Не думай. И зарежи тия лайна. Не ми се нравеха тези на Гота и Дой и със сигурност не ми харесват твоите — погледнах Знахаря. — Проследи ли приказките му? Чувал ли си нещо от това преди?
— Някои неща. Един добронамерен стар учен в Талиос ми каза, че, макар и точното значение на Катовар да е било изгубено, приликите в съвременния диалект подсказват нещо като „място, от което пристъпва Кади“, или просто „портата на Кади“.
— И ти въпреки това поиска да отидем там? — дали навлизахме в реалността зад тъмното сърце на южния мит? Аз не исках това. Желаех да бъда на пътя си към рая. Предполагаше се да сме се запътили към рая.
Знахаря не ми отговори.
— Разкажи ми още — казах на въздуха. Сега горяха куп факли. Повечето от бандата стояха подредени зад мен и Стареца. По-силната светлина не ми попречи да видя онова, което не исках да забелязвам. Нещото, забодено към трона, гледаше с отворени очи.
Обаче не помръдваше.
— По дяволите! — каза Лонгинус. — Това е просто някакъв проклет идол. Не допускайте да ни изплаши всички.
Започнах да се приближавам напред, вдигайки знамето така, че да мога да го използвам като пика. Нямам понятие защо си мислех, че може да ми свърши работа срещу някакъв божествен чекиджия.
Знахаря дойде с мен.
Преполовихме разстоянието до трона. Братята инженери се залепиха наблизо с факли. Всеки друг изглеждаше по-малко склонен да поглежда нещото по-отблизо. Не забелязах свидетелство нещото върху трона да е друго, освен скулптура. От по-близък поглед започна да изглежда малко грубо направено.
Преполовихме и това разстояние. Сега можех да вдишам слабите изпарения от пукнатината в пода. Те бяха много студени и слабо намирисваха на стара смърт.
За миг имах чувството, че се връщам у дома.
И това е някакво безсмъртие.
Подскочих, огледах се наоколо. Само Господарката изглеждаше също да е усетила нещо.
Когато погледнах отново катурнатия трон, видях залата, както вероятно е изглеждала преди хиляда години. Или повече. Когато банда жестоки жреци са правели изначалните сенки от военнопленници. Видението ме споходи само за миг, но той бе достатъчен, за да ми каже, че някога това е било много ужасно място, доста преди появата на дванадесетте Свободни отряда.
— Спри веднага — прошепна Знахаря.
Замръзнах. Тонът му беше повелителен.
— Какво?
— Виж долу.
Погледнах. Пред нас лежаха изсъхналите останки на гарван. Само позата, която заемаше, ме изпълни с ужас до върха на пръстите.
— Пипнала го е сянка. Тук не сме в безопасност.
— Все още имаме знамето — той обаче не прозвуча напълно уверено.
Използвах върха на обувката си, за да хвърля мъртвата птица в пукнатината на пода, която беше само на няколко стъпки. Усилието беше безсмислено. Някои от хората бяха забелязали мъртвия гарван. Те знаеха какво значи. Разбрах, че това значеше много повече от това, че сенките бродеха из тази част на крепостта. Означаваше, че Ловеца на души познаваше добре мястото. Което значеше…
Лудешки смях дойде от входа, през който бяхме влезли. Ловеца на души се кикотеше. Господарката се обърна. Около нея вече се оформяха магии.
108
Земята се разтресе. Този трус беше страшен. Може би най-силният, откакто бяхме дошли в равнината. Вероятно най-мощното земетресение след ужаса, който разруши цели градове и уби хиляди, преди изобщо да тръгнем от Талиос. Ударих се в пода и започнах да се плъзгам към бездната. Знахаря ме сграбчи, а Господарката задържа него. Всички други също изпопадаха. Ловеца изведнъж престана да се кикоти. Факлите се разпиляха по пода. Нямаше какво да подпалят.
Нещо запада отгоре. Приличаше на малки стъклени топчета или истински зърна от градушка. Някои се строшиха при удара, други подскочиха. Изглежда нямаха нищо общо с каквото и да било. Отначало.
Тронът с голема отгоре се размести, наклони се, докато почти се преобърна, достатъчен бе и един миши дъх, за да потъне в червената бездна.
Проблесна невероятна светкавица от бяла светлина. За миг ме ослепи. Докато се търкалях по пода, Ловеца на души проклинаше някого на три гласа и няколко езика. Пращене, пукот и рев раздираха въздуха, докато летяха магии. Още мраморни късове трополяха наоколо. Започнах да се чувствам слаб и сънлив. Хрумна ми, че блестящите парчета стъкло бяха точно онова, което гарваните обичат да отмъкват и може би са ги скътали някъде, така че шефът им да ги изсипе, когато й се прище. Въпреки всичко Ловеца на души се измъкна от капана.