— Тук има един, който изглежда като Измамник — казах аз, посочвайки зле накълцано тяло, което не носеше нищо друго, освен парцалива препаска, въпреки времето.
— Това е добре — отвърна ми чичо Дой. Той преобърна трупа. Мъжът е бил повален от някой с особена антипатия към неговия култ. Изглеждаше ужасно обезобразен, предимно докато все още е бил жив.
Не почувствах и капка жалост. Същите мъже като него убиха моята Сари.
Не срещнахме нищо друго, освен знаци за забележителен успех. Но те не ми вдъхваха доверие в бъдещето.
Пътищата се сближаваха. Струпваха се още повече сили. С всеки изминал час се приближихме до Чарандапраш, до Могаба и неговите страховити четири дивизии от добре тренирани и мотивирани ветерани. Вървяхме към войници, които бяха готови за нас от години. Все по-често попадахме на бойци, които не бяха недодяланата, безразлична армия, която ни противодействаше досега. Стареца говореше уверено пред талианците, които не го познаваха добре, но аз знаех, че и той хранеше своите съмнения. Щяхме да имаме числено превъзходство, но нашите мъже не бяха тренирани до автоматизъм. Хората ни не се страхуваха от своите офицери повече, отколкото се плашеха от самата смърт. Войниците ни не знаеха каква цена плаща този, който събуди гнева на Господаря на сенките. Не и по интимния начин, по който защитниците на Чарандапраш я познаваха.
Нашите хора не се бяха упражнявали отново и отново, изучавайки всеки камък на земята, където щяха да се сражават.
13
Вятърът ме шибна през лицето с пушек и зловоние на смърт. Извика войник. Погледнах назад. Капитанът, носещ отвратителните черни доспехи на Създателя на вдовици, които Господарката бе направила за него, се приближаваше. Обграждаха го гарвани. За хиляден път се зачудих за връзката му с Ловеца на души.
— Повикал си ме?
— Има нещо, което мисля, че трябва да видиш — все още самият аз не бях го забелязал, и не знаех какво да очаквам. Той направи жест:
— Да вървим.
Изкачихме, яздейки, малък склон. Спряхме, за да разгледаме телата на шест дребни кафяви човечета — твърде стари, за да са войници. Те лежаха във вдлъбнатина, изкопана в твърдата земя, заобиколена от огън, който още изпускаше хилави струйки дим.
— Къде са хората, които са ги убили?
— Не се навъртат наоколо. Не искат да рискуват с подобни типове.
Знахаря изсумтя, неудовлетворен, но наясно с мисленето на обикновения войник. Той свали грозния си пернат шлем. Гарваните се възползваха от възможността да накацат на раменете му. Той сякаш не ги забеляза.
— Бих казал, че сме привлекли нечие внимание.
Бях срещал малки кафяви мъже като тези преди години, когато за първи път слязохме на юг и по-наскоро в Свещената гора на Измамниците, където нападнах от засада много от техните водачи. Група от същите тъкачи на сенки имаха лошия късмет да бъдат там от името на Господаря на сенките.
Тези мъже вероятно вършеха същото, като онези, другите, използвайки ято от малки сенки да шпионират и изпращат съобщения. Знахаря посочи. Някои от старците бяха разкъсани на парчета наоколо. Той забеляза:
— Господарката каза, че не би трябвало да заставаш на пътя на нейните бамбукови играчки.
Бяхме застигнали Господарката — повече или по-малко. Тя следваше линия на настъпление на няколко мили от лявата ни страна. Ако тя и Знахаря си бяха откраднали целувка, трябва да са го постигнали с магия. Стареца бързаше твърде много, за да поеме пълния контрол над своя сборен централен корпус от две дивизии.
Той носеше бамбуков прът, преметнат през гърба му. Както и аз. Също като всеки друг мъж понастоящем в основните ни сили. Някои носеха по цели снопи.
— О?
— Тя ще изпадне в истерия, ако това стане навик — Знахаря беше развеселен. — Никога не е била много сдържана.
Средностатическият пехотинец и пет пари не дава за точното предназначение на едно оръжие. Той е загрижен да остане жив и да си свърши работата с поемане на възможно най-малък риск. Бамбуковите дрънкулки бяха направени за бой със сенките убийци. И какво от това, по дяволите? Ако използването им изваждаше по-лесно от строя гадните малки магьосници, познай какво ще стане? Пук!
14
Съзряхме езерото Танжи един час преди падането на нощта. Внезапната гледка изглеждаше толкова прекрасна, че замръзнах насред пътя си. Езерото беше широко няколко мили и студено сиво. То се стопяваше в далечината в дясно от мен, в посоката, в която водеше пътят ни. От лявата ни страна земята беше много камениста. Разклоненията на все по-извисяващи се хълмове се спускаха към водата. Данда преш сякаш се издигаше от далечния бряг, цялата посивяла на вечерната светлина, тъмна ниско долу и по-светла по върховете, където блещукаха снежни преспи. Игрив бог беше надраскал тъничка облачна линия по пейзажа, през средата на планините, сякаш върховете яздеха магически килим.