Възбудата заглъхна бързо. Само кълбата, запратени към острова, откриваха още много мишени.
Оголената скала поемаше тежък обстрел и от дивизията на Господарката, след като нейните войници бяха разбрали какво се случва. Помислих си, че силата на огъня беше толкова голяма, че можеше наистина да погълне острова.
Тогава Знахаря нареди отслабване на огъня до предпазни изстрели.
— Няма смисъл да прахосваме мунициите си. Ще се натъкваме на тези неща отново — той се втренчи в мен за около половина минута. После попита:
— Как така се оставихме да ни изненадат? — използваше езика на Хвойноград. Аз свих рамене:
— Не ме питай — избрах наречието на Защитника, защото не знаех другия език достатъчно добре. — Аз бях зает да нося знамето — намеквах, че през повечето време тези дни бях отделен от Пушека поради онова, което той счете за достатъчна причина. Налагаше се Знахаря да разчита на Едноокия за предупреждения.
— Безсмислици — каза той без много злоба. — Проклети глупости. Не ми се прави на умник с…
Над езерото се изтърколи протяжен писък. Войниците на Господарката запратиха яростен залп по нещо, което изскочи от острова и бързо се втурна на юг. Знахаря изсумтя:
— Оплаквача!
— Сега здравата го уплашихме, шефе. Господарят на сенките изпраща големите момчета навън, за да си поиграят.
Знахаря ми показа лек спазъм на устните. Съвсем лек. Чувството му за хумор беше отишло по дяволите напоследък. Може би го е изгубил, докато беше пленник на Ловеца на души. Или вероятно, когато се върна, за да открие, че е баща, но без шансове някога да види детето си.
Оплаквача се измъкна.
Накрая дадоха отбой, но едва ли на някой му беше до сън.
16
Зората дойде. Тя завари нашите мъртви вече изгорени или заровени от войници, които не бяха успели да заспят. Не се наложи да видя дори едно измъчено лице.
Наоколо не липсваха белезите на унищожението. Изглеждаше, сякаш малките светкавици бяха буйствали в продължение на година около езерото. Някои от по-смелите кавалеристи вече бяха слезли до края на водата, за да съберат мъртва риба.
Нямаше абсолютно никаква следа от нещата, които ни бяха нападнали.
— Може би трябва да прекарваш малко повече време с Пушека — спомена Знахаря. Което, разбира се, си беше повече от предложение, макар и направено без желание. Беше се отказал да разчита на Едноокия за всичко друго, освен за неприятности.
Поогледах се наоколо. Моите роднини не се виждаха никъде. Споменах му:
— Едноокия наистина изпрати предупреждение.
— Не беше онова, което бих нарекъл навременно. Длъжен беше да хване Оплаквача и Дългата сянка преди дни как подготвят изминалата нощ. Трябваше да сме готови.
— Може би все пак неподготвеността ще ни послужи за добро.
— Защо? Как?
— Ако бяхме прецакали тяхната засада, те щяха да се зачудят как сме знаели за нея. След начина, по който се измъкнахме, те просто ще бездействат, псувайки Господарката, задето го е предвидила.
— Имаш право. Но все пак искам по-навременно предупреждение. Само не прекалявай с язденето на призрака.
— Ами знамето? Не знам къде е Дремльо тези дни и дали имаме под ръка друг заклет брат — никой извън Отряда нямаше да докосне нашата най-свещена реликва. Знамето, всъщност копието, на което беше закачено, е единственият артефакт, който имаме, останал с Отряда от самото му начало. Дори най-древните анали са били преписвани с времето отново и отново, претърпявайки превод след превод.
Знахаря ми каза:
— Аз ще се заема с това. Прилоша ти и известно време трябва да се возиш — той се захвана със своята си работа, а аз — с моята.
Носейки бронята си на Създателя на вдовици, Знахаря придоби ужасяващ вид, след като пое знамето. Сякаш го обгърна мрачна аура.
Доста от излъчването му се дължеше на магиите, които Господарката беше вплитала около и в бронята през годините, слой след слой. Макар и дори Създателя на вдовици да беше просто безсилна измислица, предполагаше се видът му да внушава нещо далеч отвъд обикновеното, да възбужда суеверията у наблюдателя. Същото се отнасяше до образа на Отнемащия живот, който Господарката беше създала за себе си. Но нейното амплоа се бе превърнало в легенда. Или, като за начало, представляваше нещо повече от измислица.
Когато Господарката надява тази броня, тя наподобява едно от въплъщенията на богинята Кина. Някои от нейните войници и повечето от враговете й почти повярваха, че, навлякла одеянията на Отнемащия живот, тя ставаше обсебена от тъмната богиня. Идеята не ми харесваше, макар и да не притесняваше Господарката.