Кога раните се превръщат в белези? Кога щеше да спре да ме боли толкова много, че да трябва да бягам?
Втренчих се в огъня и се опитах да прогоня мислите. Това беше като да почешеш краста. Колкото по-усилено се опитвах да мисля за нещо друго, толкова повече се фокусирах върху Сари. Накрая огънят изпълни целия ми хоризонт и сякаш виждах жена си от другата страна, разчорлена, красива и някак пребледняла, докато се отдаваше на обикновената работа да готви ориз. Сякаш се връщах през времето към миг, който бях преживял преди.
Изскимтях като давещо се куче и скочих на крака. Не отново! Бях надмогнал тези пропадания в миналото… нали?
Едноокия слезе с мъка от каруцата.
— Готово, хлапе. Имаш го, ако ти е нужен, но наистина му трябва почивка. Така или иначе нищо няма да се случи скоро.
— Какво изгаряме в тези огньове? Имам видения или нещо такова.
Едноокия засмука няколко галона въздух, задържа дъха си за известно време, после го издиша, разтърси глава, разочарован.
— Въобразяваш си разни неща.
— Не съм.
Не и аз. Но си струваше да се замисля за това. Огледах се наоколо, за да видя кой слушаше. Майка Гота готвеше на семейния огън, но нейното наречие на Защитника не беше достатъчно добро, за да разбере нещо. Тя се бе самоназначила като готвач на пълно работно време, което значеше, че дори с изискванията, налагани от пътешествията ми с Пушека, не ме застрашаваше опасността да стана тлъст. Все още влачеше личния си арсенал. Действаше, сякаш знаеше как да го използва в онези редки моменти, когато си правеше труда да практикува с Тай Дей и чичо Дой. Вече не ми говореше. Не аз бях причината за нейното присъствие тук. Представлявах неудобство и затруднение.
Баба Трол знаеше, че нищо от това нямаше да се случи, ако любовта и Хон Трей не се бяха изпречили на пътя на здравия разум и древния обичай.
Аз бях просто щастлив, докато не ми се мяркаше пред погледа. Имах свои собствени чувства за опитомяване. Сред тях беше убеждението, че животът ми щеше да е много по-добър, ако майката на Сари никога не бе останала с нас. Дори Сари можеше все още да е жива. Макар и да нямаше начин, по който да го обясня, така че да пасва на някаква логика.
Пушека ме отклоняваше от мислите ми, но реших да издържа болката. Трябваше по някое време да съм свикнал с нея. Така че, защо да не опитам да се разходя из лагера отново? Можех да отбягвам най-гъстия дим.
Тай Дей се материализира почти веднага след като се размърдах.
— Махнали са ти шината и превръзката — казах аз. — Върнал си се на работа? — той кимна.
— Сигурен ли си, че не е малко рано за това? Можеш да си счупиш същата ръка отново, ако не й дадеш достатъчно време да заздравее.
Тай Дей сви рамене. Изморил се беше да е инвалид. Разбирах го. Какъвто беше жилав, вероятно имаше право.
— Какво стана с чичо Дой? — От известно време не бях виждал старото момче. Ако Тай Дей се беше върнал, чичо Дой можеше да се предаде на импулса да предприеме свое собствено отмъщение. От гледна точка на Пътя на меча подобно решение изглежда съвършено разумно. Тай Дей сви рамене.
Късметлия бе, че не му се налага да говори, за да преживява. Боя се, че тогава щеше да е умрял от глад.
— Сега ми помогни, братко. Ще бъда наистина много разстроен, ако дъртият се остави да го убият.
Чичо Дой не беше стар. Вероятно бе с десет години по-възрастен от Стареца и по-чевръст от него.
— Той не би го направил.
— Радвам се да го чуя. Проблемът е, че някой може да му помогне. Докато сме тук, напомни му да се опита да не бъде толкова странен пред хора, които не ни познават. Капитанът не преживя Деджагор с нас.
Внезапно Тай Дей стана бъбрив:
— Той изживява свой собствен ад.
Което си беше вярно, но не представляваше коментар, който очаквах от един Нюен Бао.
— Със сигурност. И това го променя. Също както Деджагор осакати нас. Стареца вече не вярва на никой. Това е самотен начин на съществуване, но той просто не може иначе. И особено не вярва на хора, чиито убеждения, действия и мотиви са непонятни за него.
— Чичо?
— Трябва да признаеш, че чичо Дой е странен дори по стандартите на Нюен Бао.
Тай Дей изсумтя, признавайки прикрито.
— Той много изнервя капитана. — А Знахаря беше много могъщ човек.
— Разбирам.
— Надявам се. — Обикновено дори чичо Дой трябваше да измъква с ченгел думите на Тай Дей, така че се почувствах награден. Той си остана приказлив. Научих много за неговото детство със Сахра, което беше доста незабележително. Той вярваше, че над семейството им тегне проклятие. Баща му умрял, когато той и Сахра били деца. Жена му Май се удавила, когато синът им То Тан бил само на няколко месеца, в началото на поклонничеството, довело Нюен Бао в Деджагор точно по време за обсадата. Сахра се беше омъжила за Сам Дан Ку, който я накарал да изтърпи няколко адски години, преди да умре от треска в ранните дни от обсадата. После загинали всичките деца: на Сахра — под мечовете на хората на Могаба в Деджагор, То Тан — по времето на набега на Удушвачите, завършил със смъртта на моята жена и счупената ръка на Тай Дей.