— Кажи ми, когато си готов — подканих го аз.
— Не ми се прави на умник, хлапе — промърмори Едноокия и прошепна няколко думи на някакъв мъртъв език, което беше напълно ненужно и позьорско. Би могъл да го произнесе на талиански и щеше да постигне същия резултат. Който беше това блещукащо кълбо блатен газ, материализирало се над грозната му шапка.
— Казах ли нещо? Думичка не съм обелил.
— Не е нужно да приказваш, хлапе. Озъбил си се като серящо куче — но той дишаше твърде тежко, за да продължи. — Дъртият пръдльо е по-тежък, отколкото изглежда, нали?
Беше. Сигурно защото целият бе мас след четири години сън, получавайки поддръжката си под формата на супа, бульон и всякаква друга гадост, която мога да му дам с лъжица.
Той е беля, за която да се грижа. Щях да го зарежа да хвърли топа, ако не беше така дяволски полезен.
Отрядът не изпитва никаква любов към този човек.
Може би го харесвам повече в несвяст, отколкото като жив, макар и никога да не сме се сблъсквали лично. Чувал съм толкова ужасяващи истории за неговото малодушие, че изобщо не бих могъл да кажа много в негова полза. Като буден той беше средно кадърен началник на пожарната. Огънят е враг, който Талиос познава далеч по-интимно от някакъв далечен Господар на сенките. Ако той не беше толкова безхарактерен, че да премине на страната на Дългата сянка, сега нямаше да е в трагичната си форма.
Поради причини, неясни дори на Едноокия, летаргичният дух на Пушека е закотвен към плътта му много свободно. Да направиш връзка с неговата ка, както изглежда я наричат тук наоколо, е лесно. Приема добре инструкциите. Мога да се свържа с него, да се отделя от тялото си и да го яздя почти навсякъде, за да видя почти всичко. Ето защо за нас сега е толкова специален. Тъкмо затова е така критично да запазим всичко около Пушека в тайна.
Ако успеем в тази тъмна война, победата ще дойде предимно защото можем „да се разхождаме с призрака“.
— Готов съм за тръгване — каза Едноокия.
— Като за дърт пръдльо, бързо се възстанови.
— Продължаваш да се зъбиш, хлапе. Никога не ще получиш шанса да разбереш какво е да си достатъчно стар, за да заслужаваш уважение, но да не получаваш никакво от кутрета като теб.
— Не се заяждай с мен, защото Гоблин те е прекарал.
— Къде, по дяволите, е впрочем онова недоразвито мише лайно?
Аз знам. Или си мисля, че знам. Бродих с призрака. Не беше нужно Едноокия да е наясно, така че не го осведомих.
— Вдигай проклетата носилка, мека пишко.
— Виждам, че ще се наслаждаваш на живота като пор, хлапе.
Вдигнахме носилката. Пушека издаде клокочещ звук. Пенлива слюнка закапа от ъгъла на устата му.
— Побързай, трябва да му почистя устата, преди да се е задавил.
Едноокия си спести приказките. Заслизахме по стълбите. Пушека започна да издава шумове на задушаване. Изритах с крак вратата и я прекрачих, преди да погледна първо навън. Стигнахме на улицата.
— Сложи го долу — изджавквах аз. — После ни покрий, докато се погрижа за него. — Кой знаеше какво ни наблюдава? Талианските нощи прикриват безброй любопитни очи. Всеки иска да знае какво прави Черния отряд. Приели сме за даденост, че някои от тях са хора, за които нищо не знаем.
Параноята е начин на живот.
Коленичих до носилката, побутнах я леко и завъртях главата на Пушека. Тя се пльосна, сякаш нямаше кости на врата си. Пушека изклокочи и избуха отново.
— Тихо — изсъска Едноокия.
Огледах се. Висок стражар шадар вървеше насреща ни, носейки фенер. Едно от нововъведенията на Стареца, среднощният патрул парализираше шпионските усилия на врага. Сега нашата съзидателност щеше да се обърне срещу нас.
Войникът с тюрбан премина толкова наблизо, че сивите му гащи ме бръснаха. Но той не усети нищо.
Едноокия не е велик магьосник, но върши адски добра работа, когато се концентрира. Пушека издаде онзи шум отново.
Шадарът спря, погледна назад. Очите му се разшириха. Те бяха единственото, което можеше да се види между тюрбана и масивната му брада. Не знам какво видя, но докосна чело и очерта с пръсти бърз полукръг, завършващ до сърцето му. Това беше защита срещу злото, обичайна за всички народи на Талиос.
Той припряно се заотдалечава.
— Какво направи? — попитах.
— Няма значение — отвърна Едноокия. — Хайде да го товарим. — Каруцата чакаше точно там, където се предполагаше да я остави Дремльо. — Отиде да докладва някъде. След няколко минути цялата му рода ще е тук.