Горкият чичо. Четиридесет години интензивно обучение го доведоха до решаващия момент и всичко, което онези хора там виждаха, беше един луд старец.
Дой започна да схваща.
И наистина се ядоса. Започна да крещи предизвикателствата си на талиански. Неколцина сенчести го разбраха. Посланието му скоро стигна до Измамниците. И то не беше добре прието.
Шоуто ми се стори толкова забавно, колкото би могло да е нещо тук, навън.
Нищо от това не влизаше в плана на капитана.
Чичо продължи да крещи.
Отвъд в лагера на Измамниците дребничкият месия на удушвачите каза на своите приятели:
— Няма да отвръщаме. Ще чакаме. Тъмнината е нашето време. А тя винаги идва — след кратка пауза той попита:
— Кой е този човек?
Едър, страховито изглеждащ мъж му каза:
— Беше в Деджагор. Един от поклонниците Нюен Бао.
Човекът, който проговори, се казваше Синдху. Той беше пристигнал в Деджагор по време на обсадата, за да шпионира за Господарката и за Измамниците. Истински подлец. Бях сигурен, че е мъртъв.
Невинни хора като Сахра загинаха, но Синдху и Нараян Сингх продължават да дишат. Ето защо не можех да бъда религиозен човек. Освен ако гуни са прави и има колело на живота, където накрая всеки получава онова, което си заслужи.
Синдху продължи:
— Той беше някакъв свещеник и техен Говорител. Член от неговото семейство накрая се ожени за Знаменосеца на Черния отряд.
— Става ясно. Богинята играе една от своите недоловими смъртоносни игри — той погледна Дъщерята на нощта. Детето седеше, сякаш беше призрачно. По-призрачно от обичайното. Никое четиригодишно хлапе ни би могло да го постигне.
Нараян Сингх изглеждаше смътно смутен. Неговата богиня обичаше случайните смъртни шеги за сметка на своите най-предани последователи. Не искаше да се превърне в една от нейните лудории.
— Тъмнината е нашето време — отново каза той. — Тя винаги идва.
„Тъмнината винаги идва.“ Звучи като девиз на Кина. Хвърлих още един поглед на изчадието на Господарката и Знахаря. Тя ме тревожеше много. Беше все по-призрачна всеки път, когато я зърнех. Ако не беше толкова трудно да се разчувствам тук, навън, щях да си поплача за Господарката и стария мъж.
В действителност, почти успях. Може би ставах способен на чувства, докато работех.
Отнесох се другаде и открих, че Могаба се хваща повече на чичовия цирк от Сингх. Но той помнеше чичо Дой от лошите стари дни.
— Искам този човек да млъкне — каза той. — Войниците го гледат, вместо да наблюдават враговете си.
Когато не изтръгна никакъв отговор от Измамниците, чичо Дой започна да обижда сенчестите и техните господари. Този път изсвистя копие. С движение, твърде бързо, за да бъде проследено, чичо изтегли Пепелявия жезъл и отблъсна копието настрана.
— Страхливци! — извика той. — Предатели! Има ли някой Нар сред вас, който е достатъчно мъж, за да излезе? — Дой презрително обърна гръб и се насочи към приятелските линии, преди буря от копия да го погълне. Майсторски ход, изобщо не изглеждаше като отстъпление.
24
И тогава адът се отприщи. Писнаха рогове. Затрещяха барабани. Препъваща се, тромава, неумела, долнопробна и зле въоръжена паплач се насочи към възвишението, стенейки — шестдесет хиляди гладни и уморени лагерни придружители нападнаха слугите на сенчестите. Нашите войници ги подтикваха с върховете на мечовете си.
Бях поразен и слисан. Разбира се, капитанът си беше суров, но никога не съм го смятал за достатъчно корав, че да допусне лагерните придружители да се присъединят към нас, за да ги използва като човешка лавина. Но, като се замисля, да, от седмици той предупреждаваше войниците да не позволяват никой, за когото ги е грижа, да се присъедини към похода. Онези, които го обмислиха изобщо, решиха, че Стареца не вярва в успеха.
Тези хора щяха да бъдат избити. Но и щяха да ранят някои сенчести и да посмачкат останалата част, което щеше да ни свърши работа.
Войниците бяха безпощадни. Удряха лагерните придружители с ужасяваща ярост. Тогава навалицата стигна до центъра на Могаба и наистина проникна право в челните редици на сенчестите. Дивизията на Кинжала остана непокътната.