Тази жена беше мръсна, парцалива и отчаяна.
Но тя наистина приличаше толкова много на Сари, че ми се дощя да отида към нея и да отнема болката й, каквато и да беше тя.
Понесох се по-наблизо, почти наслаждавайки се на собственото си самосъжаление, като се чудех защо жената носеше бяло, когато почти всички Нюен Бао — с изключение на свещениците, се обличаха в черно. Освен в специални случаи.
Можех да питам Тай Дей, когато се върнех. Ако изобщо откриех пътя.
Бях толкова близо до жената, че можех да я взема в ръце и да я целуна, сякаш бях в плът. Искаше ми се, лицето й толкова наподобяваше Сари.
Дали Сари имаше братовчеди? Знаех, че имаше чичовци, защото поне един загина по време на обсадата на Деджагор. Значи вероятно имаше и лели, останали по селцата. Групата на поклонниците включваше само част от населението на делтата.
Жената в бяло гледаше право там, където щяха да бъдат очите ми. Нейните очи се разшириха. Кожата й побледня. Тя нададе писък, после припадна. Няколко стари мъже в цветни роби изскочиха от храма. Те започнаха да се опитват да пренесат жената, крякайки един на друг твърде бързо, за да ги разбирам. Тя възстанови присъствието на духа си, докато й помагаха да се изправи на крака.
— Помислих, че видях призрак — каза тя в отговор на настойчивите въпроси.
— Трябва да е от постите.
Да пости? На мен не ми изглеждаше да е пропуснала много хранения.
Значи е усетила присъствието ми, а? Струва си да се запомни. Но ми предстоеше борба за завръщане. Не бях от полза за никого тук, напълно изгубен. Намерих пътя за излизане от селото, последвах го в посока, която вярвах, че накрая ще ме заведе до Талиос. От Талиос щях да намеря пътя на юг.
27
Не се наложи да се връщам по трудния начин. Не дълго, след като открих реката, цялата ми вселена се разтресе. След третото неестествено потрепване започнах да усещам болка. Още два пъти и навлязох в тъмнина, преминах през нея и се свестих в каруцата на Едноокия. Малкото лайно ме държеше за ризата и ме шамаросваше, докато мърмореше нещо за събуждане на задника ми. Седях зад Пушека, когато отворих очи. Бях подгизнал в пот. Треперех. Едноокия попита:
— Какво, по дяволите, става с теб?
— Не съм сигурен. Ловеца на души, струва ми се. Беше нещо подобно като честите ми пропадания през времето в Деджагор. Само че се пръкнах като пъпешово семе право някъде по делтата. Знаех какво става, но не можех да го контролирам. По някакъв начин наподобяваше броденето с призрака. Но не виждах много надалеч… — осъзнах, че все още бръщолевя на талиански. Успях да си прехапя устата.
— Ще поговорим за това по-късно. Имам работа за вършене.
Отворих уста, за да протестирам.
— Ако искаш да говориш, отиди при Знахаря. Или направи каквото друго ти се иска. Но ми се разкарай от пътя. Не се будалкам за работата.
28
Ядосан, аз слязох от каруцата. Навън беше ден, точно както и в тресавището. Имаше много дим. Откъм фронта, където нямаше промяна в позициите, се носеше силен шум. Малко вероятно беше Стареца да отдели време, за да изслуша злополучната ми авантюра. Тя не засягаше случващото се тук.
Отидох до лагерния огън. Не тлееше. Всъщност беше изстинал.
Къде бяха Тай Дей и майка му? А чичо Дой?
Не и тук.
Намерих вода и пих, чудейки се колко време ще мине, преди водният запас да намалее критично, както храната. Задрямах.
Накрая Едноокия си свърши работата. Излезе и седна до мен.
— Сега ми разкажи за случката.
Разказах му.
— Този път вероятно си научил нещо важно, хлапе.
— Какво?
— Ще ти кажа, след като поговоря със Знахаря.
29
Казах на Знахаря:
— Разбрах защо Дългата сянка отказва да даде свобода на Могаба, когато дори и той вижда, че това е най-доброто. Страхува се, че Могаба би могъл да повтори Кинжала.
— Дългата сянка е сляп глупак — каза Кинжала. — Той не умее да преценява хората.
— Какво? — попитах.
— Могаба трябва да унищожи Знахаря. Той не може да прави нищо друго и живее с представата за себе си, която сам си е създал.
Знахаря изсумтя гръмко.