Говорейки за границите пред свободата, моите роднини още липсваха. С изключение, разбира се, на Тай Дей. По-скоро щях да избягам от сянката си, отколкото от него.
Кинжала се усмихна, когато забеляза киселата физиономия на Лебеда. След приключението си той изглеждаше различен мъж — като човек, открил своята ниша.
— Ако наистина искаш да разбереш, по-добре заеми онези книги от Мъргън. Казват, че в тях е всичко, ако знаеш къде да гледаш.
— Добър план — излъгах аз. — Но Мъргън не е понесъл книгите със себе си. С изключение на онази, по която не е работил достатъчно напоследък.
Коментарът на Лебеда беше кратък и неприличен. И той — като Могаба — не можеше да чете.
Кинжала подсказа:
— Накарай Мъргън Големите уши да ти ги разкаже. Може да цитира цели глави почти толкова добре, колкото Знахаря. Мъргън е любимото му момче.
Старият Кинжал нямаше чувство за хумор. Не съм сигурен дали този ми харесва повече. Не си даваше зор да бъде забавен.
— Ще го направя, ако заплащането е добро — отвърнах им. — Като наемници не си пилеем силите, ако не ни се плати.
Трябваше да положа някое и друго усилие да стоя по-далеч от Пушека достатъчно дълго, за да нахвърлям необходимите бележки. Чарандапраш беше критичен етап в историята на Черния отряд. Не го оценявах справедливо. И когато бродех с призрака, би трябвало да се концентрирам върху неща, които наистина се налагаше да наблюдавам.
Не биваше да отивам просто за да се отърва от болката.
Всъщност тя вече не беше така всепоглъщаща. Може би няколкото схватки с Кина изцеряваха романтичните страдания.
— Тай Дей — попитах тихо на Нюен Бао, за да покажа, че това беше просто личен въпрос, а не работа. — Какво означава жена Нюен Бао да носи бяло?
— А? — той изглеждаше изненадан. — Не те разбирам, братко.
— Просто си спомних сън отпреди няколко нощи. В него имаше жена, която много приличаше на Сахра. Беше облечена в бяло. Нюен Бао винаги са в черно, с изключение понякога навън в света. Или ако си свещеник. Не е ли така?
— Сънувал си Сахра?
— Да, през цялото време. Ти не сънуваш ли Май?
— Не. Научени сме да освобождаваме техните духове.
— О! — съвсем не го вярвах. Ако беше напълно вярно, нямаше да има призив за търсене на отмъщение. — Добре, какво означава да си облечен в бяло? Или не значи нищо?
— Означава, че наскоро е овдовяла. Мъж, изгубил съпругата си, също ще е облечен в бяло. Тя може да ходи така в продължение на една година. Докато жената е в бяло, никой не може да й отправи брачно предложение, макар че, разбира се, хората от нейното семейство ще търсят съпруг неофициално. В случая с мъж, неговите баща и братя може да проучват възможностите, но не е позволено да го сватосват, докато не съблече бялото.
За мен това беше новина.
— През цялото време, когато бяхме в Деджагор, никога не забелязах Нюен Бао в бяло. И Сари със сигурност не изчака никаква година след смъртта на Дан, за да се заинтересува от мен.
Тай Дей ми показа една от редките си усмивки:
— Сари се заинтересува от теб преди смъртта на Дан. Бе поразена, когато за пръв път дойде да видиш дядо. Нямаш си представа каква кавга последва. Особено след като баба обяви, че е предопределено Сари да се влюби в чужденец.
Значи усмивката не беше проява само на доброто му настроение.
Можех да си представя отношението на майка Гота.
— Но Сари никога не облече бяло. Нито пък някой друг.
— Нито се намираше и една педя бял плат в онзи град, който да не е носен от талиански войник. Дядо сметна, че е политически неправилно да им отнемаме туниките — Тай Дей се усмихна отново, което само накара лицето му още повече да заприлича на череп. Той додаде: — Ние бяхме малка група. След цялото това време на поклонничество се познавахме един друг. Знаехме кой е изгубил партньор. И бяхме наясно, че нищо не може да се направи, докато така или иначе не се върнем при нашите села и жреци.
Значи жената, която видях, докато бях изгубен в делтата, беше вдовица. Предполагам, това обясняваше защо изглеждаше измъчена и нещастна.
— Ще трябва да ми разкажеш повече за Нюен Бао. Ще се чувствам по-малко глупав, когато се случи подобно нещо.
Усмивката на Тай Дей повехна:
— Вече няма нужда да познаваш обичаите ни, нали?
Не бях един от тях, дори по брак. Той стоеше тук, защото беше поел отговорност, а не понеже съм част от семейството.