— Не са останали повече от петдесет или шейсет от тях — контрира Радишата, — колко ще е трудно да се отървем от тях, след като надживеят полезността си?
— Ужасно дяволски трудно, смятам аз. Господарят на сенките не е успял. Нито пък Измамниците.
— Бяха предприети стъпки.
Интригуващо. Не бях забелязал никакъв знак за това.
Значи е време за кръстосване през отминалите дни.
Отидох надалеч. Подскачайки като седемгодишно момиченце, пребродих почти всеки час, докато стигнах до последния път, когато бях проверил Жената. Нямаше кой знае какво. По много от същите неща. Бесния Корди отхвърляше една идея след друга посред нощ, толкова по-енергично, колкото повече изглежда Жената ги харесваше.
По-интересен ми се стори факта, че тя беше започнала да търси Пушека. Всъщност Радишата ставаше подозрителна, макар и да не предприемаше кой знае какво. Бесния продължаваше да й повтаря, че си знаем работата и трябва да сме взели мерки за Пушека. Не бихме оставили дъртото момче да умре от глад.
— Те го ненавиждат, скъпи. Той направи всичко възможно, за да прецака Черния отряд.
— Ще намерят по-жесток начин да си отмъстят. След като го събудят. Така че да е в състояние да оцени болката.
Корди съвършено повтаряше собствените ми мисли. Гладуването би било добро, но аз го исках в съзнание, докато го изтърпява.
Да се събуди, озовавайки се в нашите ръце, вероятно нямаше да е достатъчно. Кръв ще сере!
През целия път обратно до последното ми посещение не открих нищо особено вълнуващо. Жената изобщо не спомена нещо интересно, като изключим, че приключи с използването на Бесния, а и тогава не каза нищо ново. Въпреки това не можех да не мисля, че се случваше нещо.
Ставаше дума за Радиша Драх. Тя беше прекарала целия си живот с ясното съзнание, че всичко, казано или направено от нея, може да бъде наблюдавано от някой зложелател.
Прескочих обратно до днес, но не открих нищо, което да налага спешен доклад пред Стареца.
Новините от Чарандапраш обаче със сигурност щяха да разбунят духовете и хората нямаше да мислят така ясно и внимателно. Ще се върна при тях.
Гмурнах се до старото скривалище на Пушека, преди да тръгна. Древните анали си стояха точно там, където ги бях скрил.
Интересно за отбелязване, обаче, че докато потеглях, цялата околност на двореца бъкаше от гарвани.
Едноокия все още кълнеше, когато се върнах в талигата. Разбрах причината, след като се измъкнах от каруцата. След едва няколко мили се беше заклещило друго колело. Бях пресъхнал като кокал. Повдигнах капака на бурето за вода на Едноокия. Там нямаше много. Малкото останало беше страшно гадно. Така или иначе го изпих.
Запътих се към мястото, където Едноокия обиждаше нова команда от жертви.
— Ти, малко лайно. Престани да джафкаш по помощниците. Ще ти натъпчат тази проклета шапка в гърлото и накрая ще трябва да ходя пеша. Къде е Стареца?
35
— Гарваните са навсякъде, а? — Знахаря се взираше умислено. — Интересно. Познай дали ме изненадва.
— Нейните ли са? — Точно сега изобилстваше от гарвани наоколо. Естествено. Той нямаше да позволи на Господарката да ги разкара.
— Вероятно.
— Всичките ли са тук?
— Приеми го за сигурно, ако не искаш неприятни изненади. Разкажи ми за Дългата сянка — последното изречение не беше словесно, а на езика на пръстите, който научихме по времето, когато Глезанка — Бялата роза, беше с Отряда. Напоследък го използвахме рядко и не се бях сетил да си служа с него около гарваните. Всъщност е толкова очевидно, като се замислиш. Гарваните не умеят да си служат със знаци.
Те просто предават думите, без да разбират онова, което докладват.
Пръстите ми вече не бяха толкова пъргави като някога. Костваше ми много труд, за да му кажа, че Дългата сянка се е взел в ръце и е затънал в работа — спокойно, разумно и решително.
— Интересно — каза той, докато се взираше в прохода. Войниците от авангарда на принца се натъкнаха на засада на сенчестите. Сражението започваше да става тежко. Редиците забавиха ход. Можеше да стане лошо.
Вгледах се в склона от другата страна. Ако Могаба имаше много хора там, горе, можеше лесно да ни притесни.
— Няма — сякаш дочул мислите ми каза Знахаря.
— Ставаш все по-ужасяващ. — Сега почти през цялото време той носеше доспехите на Създателя на вдовици. Едва ли изобщо имаше момент, когато гарван да не е кацнал на рамото му. Явно познаваше любимците си, защото за тях винаги имаше вкусни мръвки.