Беше както всеки път, когато се връщах след излизане, без да позволявам на Тай Дей да се влачи след мен. Те не обичаха да ме изпускат от поглед.
Това и втренчването им ме накараха да потръпна. Изглежда, Знахаря го изпитваше всеки път, когато погледнеше някой от Нюен Бао. Липсата на Сари остави вакуум, по-голям от онзи, който изпълваше сърцето ми. Тя беше душата, която правеше тази чудата банда работеща.
Чичо Дой попита:
— Искаш ли да поемеш по Пътя на меча?
Пътят на меча — комплекс от ритуални упражнения, свързан с неговия стил фехтовка с дълъг двурък меч, можеше да бъде също толкова успокояващ и освободен от болка, като броденето с призрака. Макар че чичо Дой започна да ме учи веднага, след като станах част от семейството, все още ми беше трудно да изпадам в онзи транс, който Пътят изискваше.
— Не сега. Не довечера. Уморен съм. Всеки мускул ме боли. — Още един начин, по който да ми липсва Сари. Този зеленоок ангел беше майстор в масажа за разтоварване на натрупаното през деня напрежение.
Разговаряхме на Нюен Бао, който използвам доста добре.
— Какво ти правиш, ти, ти, който криеш от своите си? — попита майка Гота с нейния отвратителен талиански. Тя отказваше да повярва, че не говори езика като местен жител.
— Работя — дори и без параноята на Стареца, бих запазил Пушека за себе си. По дяволите, поемам огромен риск само като го споменавам на тези страници, макар и да ги нахвърлям на език, който едва ли някой тук говори, камо ли да чете.
Ловеца на души е там някъде навън. Предпазните ни мерки да не открие Пушека са много по-изпипани от онези, задържащи далече Радишата и Господаря на сенките.
Ловеца посети Двореца неотдавна. Тя открадна аналите, които Пушека криеше преди бедата си. Съвсем сигурен съм, че тя не е забелязала самия Пушек. Мрежата от объркващи заклинания около него е толкова неуловима по краищата си, така че дори толкова могъщ играч като Ловеца на души да не забележи погрешното насочване, стига наистина да не се е съсредоточила в откриването на нещо подобно. Казах им:
— Просто говорих с капитана. Той каза, че щабът тръгва утре или на следващия ден. Още ли искате да дойдете?
Чичо Дой кимна. Не изглеждаше развълнуван, когато ми напомни:
— Ние също имаме сметки за оправяне.
Малкото вещи, които тримата притежаваха, вече бяха опаковани и струпани до вратата на жилището. Те са били готови за заминаване от дни. Единствено аз бях този, който трябваше да се организира и да се приготви. Излъгах Знахаря, когато казах, че съм готов за пътуване.
— Сега отивам да спя. Не ме будете заради нищо, освен края на света.
4
Сънят не е бягство от болката. В съня има видения. В съня посещавам места, по-ужасяващи от онези, където се разхождам, докато съм буден.
В сънищата продължавам да се връщам в Деджагор, към смъртта и разрухата, убийството, канибализма и тъмнината. В сънищата Сари живее още, независимо от ужасното място, където се намира.
Онази нощ сънищата не ми върнаха чудото да срещна Сари.
Спомням си само един. Първо дойде като сянка, поглъщаща всичко злина, изпълнена с игрива жестокост, сякаш потъвах в душата на паяк, който обича да измъчва жертвите си. Злото не ме забеляза. Преминах от другата му страна. И там сънят зави, изопачи се и придоби нов живот, макар и той да беше изцяло в черно, бяло и сиво. Бях на място на отчаяние и смърт. Небето леденееше оловно. Около мен се разлагаха трупове. Зловонието беше достатъчно силно, за да прогони ястребите. Болната растителност беше покрита с нещо, изглеждащо като гъста слюнка. Само едно нещо се движеше — далечно ято подиграващи се гарвани.
Дори насред моя ужас и погнуса усетих, че познавам сцената. Опитах се да упорствам над тази мисъл, да я последвам, да поддържам здравия си разум, като открия защо познавах място, където никога не съм бил. Залитах и се препъвах през поле от кости. Пирамиди от черепи ми бяха ориентири. Кракът ми се подхлъзна върху бебешки череп, който се завъртя и се претърколи на една страна. Пропаднах. И пропадах. И после бях на друго място.
Тук съм. Аз съм сънят. Аз съм пътят към живота.
Сари беше там.
Тя ми се усмихна, после си отиде, но аз се вкопчих в усмивката й като единственото нещо, което ми позволяваше да държа глава над водите на морето на лудостта.
Бях на другото място. То се състоеше от златни пещери, където старци седяха покрай стените, замръзнали във времето, живи, но неспособни дори да премигнат. Тяхната лудост разцепваше въздуха като милион дуелиращи се бръснача. Някои бяха покрити с блестящи мрежи от лед, сякаш милион вълшебни копринени буби ги бяха вплели в пашкули от деликатни нишки замръзнала вода. Омагьосана гора от ледени висулки висеше от свода на пещерата.