— Сега е различно. Няма никакви армии, които да свикат. Нито как да си издялкат нови магьосници, нали?
— Не им трябват. Дългата сянка и Оплаквача в редиците им могат да ни схрускат живи, ако решат.
Навлязохме в средно голямо градче, което изглеждаше абсолютно безлюдно. Много хора бяха напуснали доста преди появата ни в района. Земетресението не ги е пощадило.
Открихме достатъчно места за подслон, където да се спасим от студа. Напалихме си огньове, което от тактическа гледна точка вероятно не беше блестяща идея. Никой стоплил се не искаше да излезе навън.
Това беше универсален проблем сред войниците. Гладът си оставаше единствената сила, способна да накара мъжете да продължат да се движат.
Измина близо седмица, откакто се разделих с Пушека. Той ми липсваше повече, отколкото мислех за възможно преди седмица. Бях убедил себе си, че повече не се нуждая от него, за да се справям с болката си. Но смятах така, когато Пушека винаги беше там и всякога можех да поскитам навън, в призрачния свят.
Когато яздиш през източния край на ада, опитвайки се да държиш ума си изключен от факта, че задникът ти замръзва, докато умираш от глад, си склонен да мислиш за другите си проблеми.
Моят най-голям — за отмъщението, се завърна.
Единственото добро в начинанието досега беше новооткритото забавление да наблюдавам как Тай Дей се опитва да се задържи на смешната си сива кобила с хлътналия гръб. Упорито малко лайно.
Поне веднъж на всеки четири часа Знахаря ме питаше за роднините ми. Не знаех нищо. Тай Дей претендираше, че също не е наясно. Имах си мнение за неговата искреност. Знахаря излъчваше недоволство.
Дойде вестта, че е бил заловен сенчест дезертьор, който знаел местоположението на ледена пещера, натъпкана с храна.
— Ще се хванеш ли? — питах.
— Изглежда, някой е сметнал, че ще си спаси главата с тази история. Но ще проверим.
— След като се натопля до насита.
— А искаш ли да се нагладуваш?
Яздехме навън, напред и все по-наред, ден след ден, през полета, гори и хълмове, обезобразени от земетресението и изоставени от населението. Аз и капитанът яздехме онези гигантски черни жребци, той — снаряжен със суровата си броня на Създателя на вдовици, а аз — влачейки проклетото знаме, докато Тай Дей се опитваше да се присламчи като комична сянка.
Намерихме ледената пещера на пленника. Доколкото можехме да видим отблизо, тя представляваше истинска скъпоценна находка. Земетресението беше струпало лавина от камъни в тесния й отвор. Добрите местни хора се бяха опитали да го откопаят отново. Ние ги облекчихме от цялата тази работа и оставихме взвод да изчака пристигането на подкрепления, достатъчно гладни, за да копаят за вечерята си. Продължихме към Киаулун и Наблюдателницата, успявайки да се изхранваме и да отбягваме проблеми, докато не стигнахме на четиридесет мили северно от разрушения град.
Околността там беше пощадена от бедствието — тиха, подредена, почти красива, но малко твърде мразовита за моя вкус. Внезапно, без предупреждение, въпреки гарваните на Стареца, попаднахме на конница на Господаря на сенките и никой от мъжете в нея не беше в добро настроение. Атаката им ни разпръсна на половин дузина групи. Веднага след това орда от пешаци се опита да ни се натрапи. За наш късмет бяха местна милиция от зле въоръжени, напълно неопитни селяци. За съжаление, вярно е, че някой съвсем нетрениран и неопитен тъпанар може да е достатъчно късметлия, че да те направи също толкова мъртъв, колкото може изкусен войн и жрец като чичо Дой.
Успях да побия знамето на върха на една могилка. Стареца стоеше до мен, а нашите — наоколо в кръг.
— Точно днес ли реши да носиш проклетия костюм — извиках аз, — нямаше да имат топки за тия лайна, ако не го беше облякъл. — Знае ли човек? Може и да бях прав.
— Започна да натежава. Държи студено и вони — той сви рамене в отвратителната, нелепа броня. Докато сваляше гадния крилат шлем от главата си, двойка чудовищни гарвани кацнаха върху рамене му. Фигури от ален огън започнаха да пъплят навсякъде около него. Още няколко хиляди гарвана кръжаха над главите ни, като се оплакваха, грачейки, сякаш за последно.
След краткия опит да завладеят гарваните, Създателя на вдовици и знамето на Черния отряд, повечето от нашите нападатели решиха засега да си вземат отпуск.
Слуховете, стигнали дотук, трябва да са били наистина лоши.
Но кавалеристите бяха направени от по-корав материал. Те продължиха да се бият, явно ветерани. И вероятно Дългата сянка ги беше убедил, че ще изпечем жените им и ще изнасилим децата им, а след това ще превърнем останалото от тях в кучешка храна и кожа за обувки.