Но после ги разпръснахме. Преди войниците да се втурнат в преследването им, Стареца отново се насочи на юг, като обяви:
— Имаме мостове за превземане и прегради за разчистване.
Неколцина мъже не му обърнаха внимание. Попитах:
— А какво да правим с тях?
— Имат възможността да послужат като ценен пример за назидание. Онези, които оцелеят, ще ни догонят — той изглеждаше безмилостен.
Не се погрижи за лечение и защита за ранените. Нещо, което никога преди не пренебрегваше.
Вероятно причината се дължеше на факта, че сред ранените нямаше братя от Отряда, макар че взехме почти дузина с нас.
Това съображение изглежда често лежеше в основата на решенията му, макар и не така крещящо, че външните хора да го забележат. Надявах се, че ще го прави по-прикрито. Имахме си достатъчно проблеми.
Бях виждал стотици пъти Капан за сенки в сънищата на Пушека. Прекарах много дни, кръстосвайки Наблюдателницата. Мислех си, че познавам града и крепостта толкова добре, колкото някой местен. Но не бях готов за действителността, нефилтрирана от заспалия ум на магьосника.
Останките на Киаулун изглеждаха като същински ад. Гладът и болестите бяха изявили претенции към всеки, оцелял след земетресението. Дългата сянка, неохотно приел съвет, се бе опитал да помогне. Твърде късно. Но бе позволил на бежанците да се установят в сянката на Наблюдателницата и беше създал условия да се грижат за себе си. На свой ред тези хора заместиха изгубените работници, които изграждаха крепостта преди земетресението.
След бедствието работата напредваше едва-едва. Дори Дългата сянка бе принуден да признае, че от мъртъвците строители не става.
Тук нямаше деца. Създадена бе някаква организация за отглеждането им другаде. Умна стъпка, нехарактерна за Господаря на сенките. Тази идея трябва да идваше от някой друг. Всъщност, мога да се сетя за не един от тесния кръг на Дългата сянка, комуто да е хрумнало подобно нещо.
Изглежда, сякаш малкото свършена напоследък строителна работа беше насочена основно към осигуряване на подслон.
Естествено, това нямаше да продължи дълго. Дългата сянка се разпореждаше с хората от сенчестите земи, както сметнеше за изгодно. Просто искаше да ги запази живи достатъчно дълго, че да ги използва.
— Адът наистина се процежда в света — отбеляза Знахаря. Той се взираше в мрачните, вонящи, разрушени останки на Киаулун. Не обърна никакво внимание на блещукащото великолепие отвъд града.
За разлика от мен.
— Дяволски близо сме, шефе. Няма я Господарката да ни прикрива.
Явно не го притесняваше. Един-единствен път обърна някакво внимание на Наблюдателницата, когато спря веднъж, за да се втренчи свирепо и да каже:
— Не успя да я завършиш навреме, нали, кучи сине?
От ограничената перспектива на обикновените очи крепостта изглеждаше неизмеримо огромна. Извисяващите се стени бяха изградени предимно от сив и бял камък, на места с вградени разноцветни блокове, изпъстрени с магически символи от сребро, мед и злато.
Какви сили бе събрал Дългата сянка, за да защити тези укрепления след последното ми бродене с призрака? Имаше ли значение? Можеше ли някоя армия да изкатери тези невероятни стени, ако строителното скеле бъде премахнато?
По-голямата част от него изглежда си стоеше на мястото.
Знахаря се взираше замислено:
— Може и да си прав. Не би трябвало да им натривам носовете с факта, че присъствам лично — той се извърна още малко и се взря отвъд Наблюдателницата, към укреплението в далечината.
— Стигал ли си някога дотам?
Озърнах се. Нямаше кой да чуе. Дори и гарван.
— Не. Мога да стигна някъде до половината път през пространството между Наблюдателницата и място от пътя, където има свличане, което изглежда е нещото, наричано тук Порта на сенките. Няма много за гледане. Но Пушека отказва да продължи нататък.
— Никога не съм постигал повече. Да се махаме оттук.
Оттеглихме се и направихме лагер на север от Киаулун. Там войниците не се чувстваха удобно. Никой от тях не искаше да се установи толкова близо до последния и най-луд Господар на сенките. Склонен бях да се съглася.