На отиване имахме три схватки с партизани. И още една на връщане. Напрежението ни изцеждаше. Бях изморен. Макар и не колкото мен, Тай Дей също беше твърде изтощен, въпреки протестите му за обратното.
— Послание от твоята любима — казах на Стареца, подхвърляйки му кожен пакет, достатъчно тежък, за да има в него двойка тухли. — Клетус и неговите братя са в групата й. Вече обсъждат изграждане на рампа, за да се прехвърлим през стената на Наблюдателницата.
— Никакъв шанс. Добре ли си?
— Уморен до смърт. Отново се натъкнахме на партизани. Могаба променя стила си.
Той ми отправи тежък поглед, но каза:
— Почини си. Момчетата са открили къща, която искам да провериш утре. Вземи Клетус и компания, за да ти кажат колко работа има по мястото.
Изсумтях. Сега си имах хубаво местенце, изкопано отстрани на хълм, с истинско одеяло, провесено отпред, за да пази от вятъра и да задържа топлината на огъня. Нашия огън. Моят шурей се окопаваше вътре заедно с мен. През свободното си време бяхме превърнали мястото в дом. Не можеше да се сравнява с онзи, който имахме след Деджагор.
Беше ни останала достатъчно енергия, за да сумтим един на друг над някакъв корав хляб, след като накладохме огъня, а после се заровихме в купчината парцали, събрани от руините на Киаулун.
Заспах, чудейки се колко лош може да стане проблемът с бунтовниците. През това време от годината можехме да ги уморим от глад, като просто поддържахме много фуражири навън. Но преживееха ли зимата, щяха да ни създават големи проблеми през пролетта, когато ще трябва да засадим собствена реколта, а после да я обработваме и защитаваме до жътва.
Не се тревожих дълго за това. Сънят скочи и ме сграбчи. А кошмарите ме очакваха.
Този път се започна с мъртвия пущинак, застлан с трупове и кости, но не беше съвсем същата мрачна земя като преди. Зловонието отсъстваше. Труповете изглеждаха като тела в картини — бледи, с малко пролята кръв. Липсваше разложението, което сполиташе труповете след няколко слънчеви дни. Нямаше мухи, личинки, нито мравки или лешояди, които да разкъсват мършата.
Този път някои от телата отваряха очи, като ги подминех. Неколцина смътно приличаха на хора, които познавах много отдавна. Баба ми. Един мой любим чичо. Другари от детството и няколко приятели от ранните дни на Отряда, отдавна мъртви. Повечето от тях сякаш ми се усмихваха. После срещнах лицето, което би трябвало да очаквам, онова, чиято поява подготвяха цялата поредица от сънища. Да, логично бе да го очаквам, но то наистина ме завари изненадан.
— Сахра?
— Мъргън — нейният отговор беше едва доловим полъх. Шепот на призрак, какъвто бихте очаквали. Какъвто, впрочем, бих очаквал и аз, ако вярвах в подобни неща. Прозрях капана. Кина щеше да ми предложи да ми върне мъртвата. Щеше да откупи онова, което бе отнела. В този момент нямаше значение как. Разбира се.
Можех да си върна моята Сари.
Останах с нея достатъчно дълго, за да ме завладее. После бях в мрачно, студено, ужасно място, предназначено да повярвам, че Сари ще отиде там, ако не я измъкна.
Доста груб ход.
Подозирам, че Кина никога не се е нуждаела от изтънченост.
Вниманието ми веднага бе привлечено. Но…
Подозрение изпълни ума ми, както и моите емоции. Разбрах, че Кина играеше пред местна публика, сякаш бях талианец или от някое от сродните на талианците племена с подобна религия. Тя не можеше да проумее факта, че не съм бил отгледан и закърмен с южняшките митологии. Дори и това докосване на сънищата ми не ме убеждаваше, че тя е божество. Изпълнението й беше нещо, което Господарката можеше да спретне на върха на възможностите си, а бившият й съпруг би успял да го стори от гроба.
Не я оставих да стегне примката, колкото и сладко примамливо да беше.
Така че тя сграбчи болката в душата ми и я завлече гола и пищяща в трънака.
Събудих се, а Тай Дей ме разтърсваше свирепо. Изкрещях:
— Успокой се, бе, човек! Какво не е наред?
— Пищеше в съня си. Говореше за Майката на нощта.
Спомних си.
— Какво казвах?
Тай Дей поклати глава. Лъжеше. Беше разбрал. И дочутото го бе разстроило. Сложих в ред ума и лицето си и завлякох умрелия си задник до обителта на капитана.
Нещо не беше наред с тоя човек. Искам да кажа, че аз самият имам доста спартански вкус, но бих си представил малко лукс, който щях да искам, ако бях диктатор на голяма империя, могъщ военачалник, капитан на Черния отряд, а и наоколо имаше хора, готови на всичко за удобството ми. А той живееше в полупалатка, полусрутена колиба, като най-обикновен коняр. Зеблото му държеше завет от вятъра. Единственият признак за статуса му беше, че не делеше палатката с някой. Нямаше часовои, стърчащи наоколо, въпреки присъствието ни дълбоко във вражеска територия, напук на подозрението ни, че неколцина самоотвержени Удушвачи все още се навъртаха в нашите редици.