Може би той не вярваше, че се нуждае от пазачи, защото старо мъртво дърво преплиташе клони над неговия подслон. Клони, които почти винаги се перчеха с тайфа грачещи гарвани.
Влязох вътре.
— Твърде много разчиташ на маниакалността на Ловеца, шефе. — Макар и да останах с впечатлението, че бях внимателно проучен, докато приближавах. Вероятно Знахаря си имаше причина да се чувства уверен.
Беше заспал и оставил лампата да свети. Поразтърсих го леко и трескаво се захванах да го будя.
Дойде на себе си, но не беше никак доволен. Рядко получаваше възможността да спи толкова много, колкото му се искаше.
— Дано да е за добро, Мъргън.
— Не знам дали е или не, но имам въпрос — уверих го. — Ще се опитам да го изложа набързо. — Разказах му за съня. И за всичко спохождало ме в сънищата преди.
— Господарката ми каза, че може да си уязвим. Тя не знае за Пушека, така че не беше наясно как би могло да се случи това.
— Сигурен съм, че си има причина — отвърнах аз. — Мисля си, че знам какво се опитва да направи тя. Но не мога да разбера защо.
— Което ми казва, че наистина не си го обмислил.
— Какво?
— Наясно си точно защо, но си твърде мързелив, за да го разбереш сам.
— Глупости — но потиснах раздразнението си. Усетих, че той беше на път да се наслади на една от своите лекции.
— Ти представляваш интерес, защото си знаменосецът, Мъргън. Прекарал си последните няколко години, добавяйки нови материали в моите анали и тези на Господарката, така че ги познаваш страшно добре. Но сега би трябвало да подозираш, че има нещо специално около знамето.
— Копието на страстта?
— Според Господарите на сенките. Ние не знаем какво означава това. Може би отговорът е в онези древни анали, които ти складира в двореца. Както и да е, ясно е, че някои хора биха искали да сложат ръка на знамето.
— Включително Кина. Какво ще кажеш за това?
— Очевидно е. Ти изучаваше мита за Кина, докато бяхте хванати в капан в Деджагор. Нямаше ли знамена на Свободните отряди от Катовар, за които се е предполагало, че са символи на демони или нещо подобно?
Това доведе до размяна на сурови спекулации относно причината, поради която Кина искаше знамето, до няколко подсмихвания и после капитанът каза:
— Постъпи правилно, че ме уведоми. На всички ни се е случвало да го преживяваме вътре в нас. Държим го скрито и заключено и сме свикнали. Струва ми се. Виж, навъртай се там. Остани в съзнание. Едноокия ще бъде тук утре или на следващия ден. Поговори с него, после направи каквото ти каже. Разбра ли?
— Да. Но какво да правя със сънищата?
— Забрави ги.
— Да ги забравя. Добре.
— По обратния път към бърлогата ти погледни Киаулун и се запитай дали си първият човек на този свят, изгубил някой, когото обича.
Я виж ти. Изнервяше се от нежеланието ми да се примиря със загубата.
— Добре. Лека нощ — пожелах аз. Известно време нощта беше по-скоро ад. Всеки път, щом заспивах, пропадах право в равнината на смъртта. Неведнъж стигах до пещерата със старците. Щом станеше зле, се събуждах, обикновено сам, и два пъти с помощта на Тай Дей. Горкият човек. Без да каже какво наистина мисли за мен, след четири години наблюдение на странното ми поведение. Накрая, очевидно разстроена от липсата ми на възприемчивост, Кина ме изостави, провличайки след себе си раздразнено недоволство.
И когато всичко свърши, не бях напълно сигурен, че цялото това нещо не е било някакво чудовище, породено изцяло от собственото ми въображение.
Спах. Събудих се. Изпълзях от подслона. Като друга привилегирована личност, аз също можех да имам собствено убежище, ако пожелаех, без да го деля. Всъщност, като летописец ми бе зачислена палатка от онези, използваните за малки събрания, палат от истинско платно, където можех да се разпростря нашироко и да работя.