Получих я, но не я видях никога.
Знамето стоеше навън. Не изглеждаше като нещо, което би трябвало да възбужда завистта на ковач, да не говорим за великите сили. Не представляваше нищо повече от ръждясало, старо острие на пика на върха на дълъг дървен ствол. Пет стъпки под върха имаше напречна дъска, четири стъпки дълга, привързана към дръжката. От нея висеше черният флаг с емблемата, която бяхме приели на север — сребърен череп, изпускащ златни пламъци, произхождаща от личното клеймо на Ловеца на души. Черепът не беше човешки, защото имаше прекалено дълги кучешки зъби. Нито пък имаше долна челюст. Едната очна кухина сияеше в алено. В някои изображения червенееше дясната, а в други — лявата. Бях уверен, че има някаква разлика, но никой не си направи труда да ми каже. Вероятно имаше нещо общо с променливата природа на Ловеца надуши.
Всеки мъж от Отряда носи сребърна значка с подобен образ. Правехме ги, където и когато сварим. Някои сваляхме от нашите мъртъвци. Мъже от Отряда носят по три или четири като част от замисъла на Знахаря за връщането в Катовар. В действителност си мисля, че Мускуса и Хагоп имат по няколко дузини, които си носят от север.
Емблемата на черепа сама по себе си не е застрашителна. Ужасяваща е заради онова, което представлява.
Всеки в този край на света твърди колко гаден е бил Отрядът, когато за последен път е минал оттук. Трудно е да се повярва, че някой е могъл да бъде толкова жесток, че страхът да упорства цели четири столетия. Няма нищо толкова ужасяващо, че да не бъде забравено за няколко поколения.
Кина трябваше да е отговорна някак. Тя е манипулирала тези хора от векове, изпращайки им своите сънища. Четири века са достатъчно време за създаване на продължителна истерия. Всъщност, ако приемете, че великата черна богиня стои зад това, бихте могли да си обясните много от нещата, които преди никога не са звучели смислено. Дори изясняваше защо толкова много луди хора бяха замесени — големи и малки. Дали оттеглянето на Кина от действието не би причинило изблик на здрав разум у всички?
Но как да се отървеш от бог? Има ли някоя религия, където те учат на това? Как да оставиш твоя бог зад гърба си, ако стане дяволски и извънредно противен? Не. Всичко, което някога ще получиш, е съвет как да го подкупиш, че да те остави на мира за няколко минути.
40
Общуването с Едноокия отново щеше да се окаже безполезно.
— Хвана ме за топките — беше неговият отговор, когато го попитах как бих могъл да се справя със сънищата си.
— По дяволите! Знахаря каза, че ще знаеш отговора. Но ако ще се държиш така, начукай си го. Ще ти го върна тъпкано.
— Ей, хлапе. По-спокойно. Как точно се държа?
— Нарочно глупаво.
— Твърде млад си, за да си толкова циничен, хлапе. Откъде ти хрумна, че бих могъл да се оправя с нещо толкова просто, като нападател в сънищата?
— Хрумна ми от нещо, което един дребен старец с мързелив задник ми каза преди близо двадесет секунди.
— О, не! — той затъпка наоколо. — Мамка му! Сигурен ли си, че Стареца ти каза да дойдеш при мен?
— Сигурен съм.
— И си ми разказал всичко? Не си изпуснал от гордост някоя дреболия, която ще ме срита по задника, ако направя нещо?
— Казах ти всичко. — Беше трудно, но го сторих.
— Трябва да се измъкна от това. Побърква ме — и ми показа най-смръщения си кръвнишки поглед. — Сигурен ли си, че Стареца те изпрати при мен? Дали просто не чуваш гласове?
— Сигурен съм! — взирах се в онази негова глупава шапка, чудейки се дали ще успея да му я прихлупя и да я задържа достатъчно дълго, за да го отърва от мъките.
— Никой не харесва умниците, хлапе.
— Дори ти имаш приятели, Едноок.
Той заподскача наоколо.
— Не искам да го правя. Не мисля, че Знахаря е с всичкия си. От къде на къде аз?
Не разбрах, че той говореше на самия себе си, не на мен.
— Само защото съм брат и се нуждая от помощ.
— Добре. Не ми казвай после, че не си го искал. Качвай се в каруцата!
Овладя ме тръпка на очакване. Тя беше толкова силна, че и Едноокия, и Тай Дей забелязаха. Едноокия мърмореше на себе си. Погледна през рамо и каза на Тай Дей:
— Ела и ти.
Причината за това се оказа майка Гота.
— Тя се е появила, а? — наблюдавах я. Вероятно не прозвучах изпълнен с трепет. Факт беше, че никак не се вълнувах. Присъствието на майка Гота около мен обикновено ме караше да си пожелавам циреи на задника вместо нея.