— Намерихме я да седи до пътя, гледайки надолу безнадеждно, докато слизахме по южния склон.
Знаех, че е прахосване на време, но все пак я попитах:
— Къде беше? Къде е чичо Дой?
Дали казах нещо на глас? Очевидно не. Майка Гота не реагира. Започна да придиря на Тай Дей за начина, по който изглеждаше. Косата му била твърде дълга или пък е брадясал. Без значение, винаги имаше за какво да се заяжда и оплаква.
Едноокия каза:
— Докато те се разправят, искам да се качиш в каруцата и да се пошляеш с призрака. Тпур-р-р, момче! Нека не сме толкова нетърпеливи. Ако Стареца иска да ме видиш заради твоите сънища, възможната причина е само една — той погледна през рамо. Измери с наистина тежък поглед майката и сина. — Нещо, за което ми каза да отделя време, преди всички вие да потеглите за приключенията си тук.
— Благодаря ти, може ли да минем на въпроса? — бях поставил и двете си ръце на каруцата.
— Добре, умнико. Влизаш там, отвеждаш Пушека до нощта, когато жена ти умря. Наблюдавай как се случва.
— Проклятие!
— Млъкни, хлапе. Вече съм се нагледал на цялото ти самосъжаление, което мога да понеса. Както и Стареца, предполагам. Искаш ли да си в състояние да се справяш със сънищата си, върни се там и огледай дяволски добре какво те е докарало до състоянието, в което си. Прегледай всяка секунда. Три пъти, ако се наложи. После се върни и ще си поговорим.
Понечих да споря.
— Затвори си устата и го направи. Или просто се разкарай и прекарай остатъка от живота си в собствените си фантазии.
Той ме ядоса толкова зле, че исках да му наритам задника. Което не би било мъдро по няколко причини. Позволих на гнева да ми даде тласък и се покатерих в каруцата.
Предполагам, че вие също не се познавате напълно. Наистина вярвах, че съм овладял страданието си, до срещата с Кина, до изкушението на невъзможното обещание да ми върне моята любима. Тогава огромната мъка се върна.
Беше удивително колко силно отказвах да наблюдавам как умира Сари. Силата, която ме задейства, която ме убеди, че трябва да го сторя, беше полъх на мърша. Долових я като нещо, което би могло да е Кина, подминала ме в призрачния свят. Мен ли търсеше?
Открих двореца. Поспрях, за да намеря Радиша Драх. Нямаше кой знае каква промяна, с изключение, че бе пристигнала вестта за триумфа в Чарандапраш. Сега дебатите бяха много по-оживени, а Радишата — принудена да заеме непопулярната позиция и да напомни на своите приятелчета заговорници как тази неочаквана победа не означава, че Дългата сянка е бил победен. Накрая тя приключи разискването, като нареди на Бесния Корди да отведе група от следотърсачи на юг, за да съберат надеждна информация. Бюрократично решение, което само отлагаше деня на коварството.
С неохота, която не проумявах изцяло, толкова могъща беше, аз подкарах Пушека към старото ми жилище. Все още си беше незаето. Всичко си стоеше така, както го бях оставил, събирайки прах.
Накарах Пушека да се върне назад, много внимателно, докато доближихме времето, когато се случи нещастието. Поради някаква причина почувствах, че беше много важно да не срещам предишното си аз. Защото, сторех ли го, щях да бъда приклещен да изживея отново цялото зло, точно както го правех няколко пъти с пропаданията ми в тъмнината на Деджагор.
Вероятно можех да предупредя Сари. Онази жена в тресавището за миг осъзна присъствието ми. Може би някой, който ме познаваше толкова добре като Сахра, и аз, със силното си желание да променя нещата, бихме предизвиквали предупреждение през бариерата на времето.
Изглежда по-ранните ми завръщания в Деджагор можеше да променят няколко неща, макар и да нямаше как да се уверя.
Бях там. Стражите и всички останали трескаво се щураха навсякъде. Някои преследваха Удушвачи, други тръгнаха към моята обител. Това беше след пристигането ми. Така че трябваше да прескоча може би още половин час.
Така и направих, попадайки на входа, който бяха използвали Измамниците, за да проникнат в двореца. Бях наблюдавал тези убийства преди, защото любопитствах как може да бъдат изненадани толкова много бдителни хора. Първата двойка Измамници пристигнаха маскирани като проститутки от храма, изпълняващи своите задължения към богините. Не се случваше пазачите да върнат дамите. Би било светотатство.
Това беше преди да се намеся аз. Изтичах по стълбите към помещенията, където моята тъща и Сари си вършеха домакинската работа, приключвайки деня. Чичо Дой и То Тан вече спяха. Тай Дей будуваше още, вероятно защото ме чакаше да се върна от задачата, на която той не бе добре дошъл. Затворил очи, изглежда се опитваше да се изолира от заяжданията на майка си през две врати.