Бан беше добър човек.
Търсих усилено и избрах внимателно моя момент, когато Сари присъстваше на следобедната си молитва. Снижих гледната си точка право срещу нея, точно на равнището на очите. Упражних цялата си воля.
— Сари, тук съм. Обичам те. Те излъгаха. Не съм мъртъв.
Сари нададе кратък звук като изскимтяване на кученце. За миг тя сякаш се взираше право в очите ми. После скочи и избяга от стаята, ужасена.
41
Едноокия продължаваше да ме шамаросва, докато не дойдох на себе си.
— По дяволите! Престани, малко лайно такова! — Лицето ме болеше. Колко ли отдавна ме налагаше? — Тук съм! Какъв, майната ти, е проблемът?
— Надаваше много крясъци, хлапе. И ако плямпаше някой език, който разбират роднините ти, щеше да си затънал в лайна. Хайде. Овладей се.
Опитах да се контролирам. Трябва да се научиш да се справяш с емоциите, ако ще оцеляваш в нашия занаят. Но сърцето ми продължи да блъска и умът ми да препуска. Треперех, сякаш имах силна треска. Едноокия ми даде голяма чаша вода. Пресуших я.
Той каза:
— Донякъде е моя грешка. Бях се отдалечил. Не мислех, че ще останеш навън толкова дълго. Смятах, че ще разбереш и ще си върнеш задника, за да видиш какво смятаме да направим.
— Какво смятате да направите? — изграчих аз.
— Нищо. Мисля, че Стареца просто щеше да остави нещата да продължат и да ги държи под око, докато не реши, че трябва да научиш.
— Значи нямаше да ми каже?
Едноокия сви рамене. Което вероятно означаваше не.
Знахаря не беше по-очарован от брака ми от народа на Сахра.
Копеле!
— Трябва да го видя.
— Той няма да иска. Едва след като започнеш да се контролираш.
Изсумтях.
— Кажи ми — рече Едноокия, — когато спреш да пищиш и да вършиш глупости.
— Мога го веднага, ах, ти, малко лайно! И мислехте, момчета, да не ми кажете?
— Кажи ми, когато спреш да пищиш и да вършиш глупости.
— Ти, малко лайно! — изливах отрова. Бях прекарал много време отвъд. Нуждаех се от храна. Имах чувството, че няма да ми дадат закуска преди срещата ми със Знахаря.
— Готов ли си да говориш? — попита Знахаря. — Приключи ли с крещенето и глупостите?
— Вие, момчета, дали прекарахте цялото време, докато бродех с призрака, за преразглеждане на постъпката си?
— Така, какво става с твоята рода, Мъргън?
— Нямам и най-беглата шибана идея. Но си мисля, че може би искам да сложа стъпалата на Тай Дей в огъня и да попитам.
Знахаря пиеше чай. Талианците са големи пиячи на чай. Сенчестите от тези райони са най-чаените хора. Той си сръбна.
— Искаш ли?
— Да — нуждаех се от течности.
— Помисли за това. Подлагаме го на разпит въз основа на внезапното ти прозрение, че са те прецакали. Смяташ ли, че някой — Нюен Бао или от другите — няма да се зачуди как изведнъж си разбрал, когато сме само на някакви си осемстотин мили от местопроизшествието?
— Не ме интересува.
— Точно така. Ти не мислиш за никого, освен за себе си. Но всичко, сторено от теб, ще засегне всеки член от Отряда. Вероятно ще се отрази на всеки човек, прехвърлил тези планини с нас. Това може да промени хода на войната.
Искаше ми се да омаловажа неговите твърдения, защото ме болеше ужасно и много ми се щеше самият аз да нараня някого. Но не бих могъл. Беше изминало достатъчно време, за да имам причина да оспорвам разумния му довод. Прехапах думите, надигащи се в гърлото ми. Изпих си чая. Помислих. После признах:
— Имаш право. И какво ще правим?
Знахаря ми наля още малко чай.
— Не мисля да правим нещо. Ще продължаваме така, както си е било. Смятам да се притаим като паяци. Само тримата сме наясно с какъв невероятен инструмент сме се сдобили и не е нужно да посвещаваме някой друг.
Изсумтях. Отпих малко чай. Отвърнах:
— Тя си мисли, че съм мъртъв. Живее всеки ден с тази лъжа.
Знахаря нервничеше около огъня. Надзърна в чувалчето си с освободителски чай. Най-накрая към нас се присъедини Едноокия.
— О. Да. Представях си, че си запознат с тази книга от аналите, написана от жената на капитана — той ми показа подигравателна усмивка с няколко липсващи зъба.
— Правилно. Просто продължавай да бъдеш разумен. Виж дали ми пука, лайно.