— Хрумна ми страхотна идея, хлапе. Върни се с мен в каруцата. Нещо, което намерих онзи ден, може да те заинтригува.
— Вие, момчета — обади се Знахаря, — не скитайте твърде далече. Тук се насъбрахме достатъчно хора. Време е да започнем да тормозим Дългата сянка.
— Разбира се — отвърна Едноокия. Той се измъкна изпод входа на палатката, мърморейки си: — Просто не можеш да оставиш лайното само. — Пристъпих зад него. Той не млъкна: — Можеше да си седим тук през следващите сто години и да не нараняваме никого. Да си устроим свое собствено проклето царство. Да го уморим от глад, кучия му син. Но не! Ще трябва да се набъркаме в някаква… — Едноокия погледна назад. Бяхме извън обхвата на слуха на Стареца.
— Стига с тези лайна! Ти, пишкоглав… Никога не ми спомена за Гоблин.
— Какво да ти кажа?
— Знаел си къде е през цялото време, нали? Не е умрял или нещо такова. Заобиколил си заповедите, наложени от Знахаря над Пушека, и си открил безполезното малко лайно.
Не отговорих нищо. Гоблин беше все още, там, навън, в неговото си някъде, предполагаемо продължавайки мисията си. По презумпция все още изискваща потайност.
— Ха! Прав бях. Не си способен дори на една лайнена лъжа. Къде е той, хлапе? Спечелих си правото да знам.
Започнах да отстъпвам. Може би беше добре да си намеря работа другаде.
— Грешиш. Не знам къде е Гоблин. Дори не съм наясно дали е още жив. — Което си беше вярно.
— Искаш да ми кажеш, че не знаеш?
— Да не съм започнал да заеквам? Ти разполагаше с Пушека цял месец, помниш ли? Ти, дребното лайно, което се шляеше наоколо из хълмовете, докато аз се изплъзвах на сенките и засадите им.
— Сега знам, че ме пързаляш. Тука не се е вясвала една сянка след нощта, когато ги разбихме в… Глупости! Баламосваш ме с измислици.
— Да. Предполагам, че забравих първото правило.
— О? И какво е то?
— Никога не обърквай фактите.
— Ти, умник такъв. Вися на тоя свят от двеста години, значи трябва да се примирявам с тези лайна — Едноокия скочи на теглича на каруцата си и се надвеси вътре. Започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Той ровеше из някакви парцали зад седалката на кочияша. Погледна през рамо и видя как се отдалечавам.
— Замръзни там, пишкоглавецо!
Едноокия скочи долу и заразмахва ръце, като се впусна да скърца и врещи на един от онези езици, използвани от магьосниците така, че ние, останалите, да си мислим, че те правят нещо ужасно странно и мистично, почти като адвокатите. Едноокия понякога се отнасяше и в непровокирани пристъпи на адвокатстване.
Между върховете на пръстите му запращяха сини искри. Устните му се разтегнаха в зла усмивка. Щом не исках да му дам Гоблин, значи щях да заема неговото място.
По дяволите, щеше ми се Гоблин да се е върнал вече.
— Какво е това?
Обърнах се. Капитанът ни беше последвал. Едноокия си пое въздух. Отстъпих набързо няколко крачки назад и Стареца също попадна в зоната на поражение.
Едноокия набута ръце в джобовете си, за да ги скрие.
— Ох! — каза той с внезапно угаснал ентусиазъм. Искрите не бяха спрели веднага.
Знахаря ме попита:
— Дали пак пие?
— Не знам кога успява. Освен ако не се е натряскал, преди да ме събуди. Държи се сякаш е пиян-залян.
— Кой? Аз? — изцвърча Едноокия. — Не и аз. Няма начин. Повече не кусвам тия работи.
— Не е имал време да приготви — отбелязах аз.
— Това нищо не значи. Ако има нещо за крадене, той ще го открие. Да познаваш някой друг, който внезапно започва да се бие без добра причина?
— Няма никой с такива способности като мен — настояваше Едноокия, — стига да не броиш Гоблин. Понякога той… Той вече не е в тази команда, а, капитане?
Знахаря го игнорира. Попита ме:
— Планираш ли сега да се оттеглиш с Пушека?
— Не — не ми беше хрумвало. Трябваше да ям.
Знахаря изсумтя:
— Сега трябва да си поговоря с моя щабен магьосник. Едноок?
Махнах се. Сега какво?
Да, храна.
Тъпчех се, докато готвачите не започнаха да мърморят как някои хора си мислят, че са специални. След като приключих, започнах да се шляя през заснежените склонове, опитвайки се да успокоя бурята в мен. Небето обещаваше още сняг. Подозирах, че досега извадихме късмет. Никой от снеговалежите не беше тежък и не се задържа дълго. Шпионирах Тай Дей и майка му, разпръскваща мъдрост. Все същата.