— Кара те да се чудиш за божествения ред, нали? — той изпищя, преди Сингх да може да отговори.
Изгуби контрол, защото беше стреснат.
Аз също се сепнах.
Рояци от онези цветни топки от бамбукови цеви изфучаха към Наблюдателницата. Те преминаха през работниците и скелето и се удариха в стената. Загризаха хора и материал, и оцветиха дори укрепленията, където заклинанията на Дългата сянка все още не бяха достатъчно плътни.
Работниците запищяха и разбягаха. Някакво скеле се срути.
Група талиански конници изскочи от клисурата и погна работниците към импровизираните им жилища. Извисих позицията си на наблюдение, докато конниците се оттегляха през скалистата земя. Шпионирах талиански пехотинци, пълзящи напред отвсякъде. Много от тях се промъкваха в жилищния комплекс на работниците от сляпата му страна. Повечето носеха облекло, подобно на дрехите на местните.
Какво, по дяволите…
Наблюдавах войниците на Господарката, сигурен бях. Какво правеше тя? И защо Стареца нищо не ми е казал?
Или и той не знаеше?
Работниците се втурнаха обратно, преследвани от войниците, на които се натъкнаха в жилищната част. Те бягаха заедно със семействата си в дива плетеница от паника и объркване.
Тогава ме осени проблясък.
Работниците се изкачваха по оцелялото скеле и се подслоняваха вътре в Наблюдателницата. И цяла тълпа от хората на Господарката се катереше заедно с тях.
Огнените топки продължаваха да се разбиват в стени и кули. Цялата батарея изглеждаше особено заинтересована от кулата, увенчана с кристалната стая на Дългата сянка. На някои места парчета от стената образуваха струйки дим или се стопяваха. В повечето области и особено навсякъде, където Дългата сянка имаше навика да ходи, защитните заклинания вече бяха твърде добре наслоени и огнените кълба дори не причиняваха обезцветяване.
Оплаквача не разбра какво точно се случва. От мястото си той не би могъл да види естеството на атаката. Забеляза просто как подчинените на партньора му бягат, за да си спасят живота.
— Не бива — прошепна той. — Не е добре. Дългата сянка ще бълва огън и жупел. Надявам се да не му хрумне някаква идея как трябва да накажа тези хора.
— Ти си толкова могъщ магьосник — каза Нараян Сингх, — защо не отвърнеш на удара?
— Това е целта — каза Оплаквача, прозирайки възможността Господарката да иска да ги види. — Нападението е капан. Някъде долу има цели батальони с тези устройства, които мятат огнени кълба и чакат аз или Дългата сянка да контраатакуваме.
Предприех бързо пикиране над околността. Оплаквача беше прав. Зад всеки храст и скала имаше момчета с наръч бамбукови цеви. Неколцина допринасяха за непрекъснатия масивен артилерийски огън.
Засега.
А какво правеше Господарката?
Когато се завърнах, Оплаквача беше изчезнал от полезрението. Нараян стоеше приведен. Никой не изглеждаше достатъчно разтревожен, за да действа. Дочух гласа на Оплаквача:
— Няма да остана дълго, Сингх. Ако бях на твое място, точно сега щях да си помисля много сериозно как бих могъл да събудя съюзник, напълно изгубил връзката си с реалността. Или щях да се постарая да си намеря приятели, които да ми свършат по-добра работа.
Наострих призрачните си уши. В същото време се обърнах бавно, използвайки призрачните си очи. Сега няколкостотин от нашите хора бяха вътре в Наблюдателницата и нито Оплаквача, нито Дългата сянка го осъзнаваха. Чудех се дали Стареца знаеше. Струваше ми се, че той щеше да загатне нещо, така че да наблюдавам за определена реакция.
Нараян попита:
— Имаш ли идея?
Оплаквача се бореше с един от своите писъци.
— Може би.
Красивите светлини запълниха въздуха наоколо. Почти се оставих да бъда разсеян. Но съумях да висна там, слухтейки.
— Какво имаш предвид? — попита Сингх.
— Дългата сянка е хитър, но не е никак далновиден. Някога, когато Господарите на сенките поеха контрола над сенките, те завладяха своите империи, преди да разберат управляваната от тях тъмнина, и сбъркаха царствено. Разрушиха някои прегради завинаги, вместо да ги отстранят временно. Започнеш ли да бързаш, обикновено се прецакваш. За да попречат на нещата да се скапят напълно, те трябваше да имат някой, наблюдаващ Портата на сенките през цялото време. Дългата сянка беше доброволец за работата. Другите сметнаха, че това щеше да държи Дългата сянка настрана, защото нямаше да може да пътува. Те вече знаеха, че е луд. Но той излезе по-изкусен, отколкото го мислеха. Дългата сянка заплете бъркотия от заклинания, която държи Портата на сенките затворена за всеки, освен за самия него. Истинското му име е част от плетеницата на заклинанието. Това вероятно е най-големият риск, който някога е поемал и съжалява за него от момента, когато го спои към мястото и откри цената за властта си. Сенките знаят името му. Всяка една, оставена от него да се провре през тази порта, за да я използва, иска да го погълне. Цената, която плаща той, е вечна бдителност. Ако се подхлъзне, умира.