Дългата сянка се изкикоти. Много от това бе изрекъл на глас. Когато беше сам, нямаше нищо против да изразява мислите си с думи.
Неговият списък за хората, от които да се отърве, растеше почти ежедневно.
Сега тук бяха още двама.
Първите две лица, които се появиха по стълбите, бяха тези на Удушвача Нараян Сингх и детето, което неговите Измамници наричаха Дъщерята на нощта. Дългата сянка срещна очите й само за момент. Той се обърна, за да погледне опустошението на север от Наблюдателницата. Няколко пожара продължаваха да горят в руините. Детето беше едва на четири години, но очите му изглеждаха като прозорци към самото сърце на тъмнината. Като че ли нейната чудовищна богиня Кина стоеше зад празните зеници.
Тя беше почти толкова застрашителна, колкото онези петна мрак, които — понеже той можеше да ги командва — му дадоха названието Господар на сенките. Тя беше дете само по плът. Нещото вътре в нея беше с векове по-древно и по-мрачно от мръсния, мършав малък човек, който служеше като неин пазител.
Нараян Сингх нямаше какво да каже. Той стоеше на ръба на парапета и трепереше на хладния вятър. Детето се присъедини към него. Тя също не говореше, но не показваше интерес към разрушения град. Вниманието й беше насочено към него.
За половин удар на сърцето Дългата сянка се ужаси, че може да прочете ума му.
Той раздвижи дългото си костеливо тяло към стълбището, загрижен, че Оплаквача го оставяше твърде дълго сам с тези странни създания. Той бе изумен да открие, че генералът от Нар Могаба — неговият главен командир, изкачваше стъпалата зад малкия магьосник, зает в оживен разговор на непознат език.
— Е?
Оплаквача се носеше във въздуха, както правеше често, когато не управляваше килима си. Той се въртеше наоколо.
— Историята е една и съща от тук до равнината на Чарандапраш. Както и на изток, и на запад. Земетресението не е пощадило никой. Макар и опустошението да става по-малко колкото по-далеч на север отиваш.
Дългата сянка веднага се извърна и зяпна на юг. Дори и в настъпващия мрак на зимата равнината там сякаш блестеше. Сега тя дори изглежда му се подиграваше и за момент той съжали за импулса, който го подтикна да я предизвика преди толкова много години. Бе спечелил всичката власт, за която бе мечтал, и оттогава не познаваше миг спокойствие.
Със самото си съществуване мястото отвъд Портата на сенките му се надсмиваше. Корен на властта му, то беше и неговата отрова.
Не забеляза свидетелство земетресението да е обезпокоило нещо там. Портата, вярваше той, щеше да бъде преграда пред всички бедствия. Само едно средство би могло да отвори пътя отвън навътре.
Той се обърна, за да види как детето се усмихва, показвайки един бял зъб като миниатюрен вампирски резец. Тя съчетаваше най-страшното от двете си майки.
Оплаквача нададе писък, който разсече мислите му.
— Разрухата не ни оставя друг избор, освен да отложим работата по империята, докато народът може да я издържа отново.
Дългата сянка вдигна костелива, обвита в ръкавица ръка към лицето си, за да нагласи маската, която винаги носеше в чуждо присъствие.
— Какво каза? — трябва да бе чул погрешно.
— Погледни града пред теб, приятелю. Град, който съществува само за да изгради тази крепост по-висока и по-здрава от всякога. Но онези, които живеят там, трябва да ядат, за да имат сила да работят. Трябва да разполагат с убежище от стихиите, иначе отслабват и умират. Да имат някаква топлина и вода, които да предотвратят смъртта им от дизентерия.
— Няма да ги разглезвам. Тяхното единствено предназначение е да ми служат.
— Което няма да могат, ако са мъртви — отбеляза черният генерал. — Боговете са ни намразили напоследък. Това земетресение ни засегна повече от всичките армии на Талиос през всичките години на войната.
Това беше явно преувеличение, Дългата сянка знаеше. Неговите трима сподвижници Господари на сенките бяха мъртви. Големите им армии погинаха с тях. Но той схвана посланието. Положението беше мрачно.
— Това ли дойде да ми кажеш? — Беше нахално от страна на генерала да дойде на Наблюдателницата неповикан. Но Дългата сянка му прости. Той имаше слабост към Могаба, който толкова много наподобяваше собственото му по-младо аз. Беше далеч по-снизходителен към Нар, отколкото към другите си съратници.