Погълнах една последна хапка топъл хляб, настаних се, сграбчих Пушека и потеглих. Процесът беше станал толкова лесен, че бих могъл да го правя и насън. Почти не се налагаше да мисля къде исках да отида. Стига да не беше едно от местата, които Пушека не обичаше да посещава.
Наблюдателницата се бе превърнала в пословичния мравуняк. Навсякъде тичаха хора. Не изглеждаше някой да знае накъде отива. Почти всички се интересуваха само да не бъдат там, откъдето бяха тръгнали. Понякога талианци се сблъскваха лице в лице с хората на Господаря на сенките и страхът правеше своя неизбежен ход.
Някои от нашествениците имаха достатъчно усет, за да останат горе върху стената и да използват бамбуковите си цеви, за да вгорчат живота на хората в Наблюдателницата. Един лейтенант крещеше като луд на мъжете долу веднага да му качат още пръти. Неговите стрелци се забавляваха страхотно, докато срутваха градежа. Самите защитници на Наблюдателницата не дръзваха да се покажат.
Някои от нашите бяха приклещили Нараян Сингх и Дъщерята на нощта в една кула. Засипваха я с виелица от огнени кълба. Кулата се държеше само защото беше обвита със слоеве от защитни заклинания. Тя беше едно от любимите скривалища на Дългата сянка.
Оплаквача бягаше. Талианците го подгониха, разпръсвайки така щедро огнени кълба, че малкият магьосник нямаше никакво време за контраатака. Той пищеше, бягайки.
Все повече и повече хора, всички влачещи наръчи бамбук, навлизаха в крепостта.
Не би могло да е толкова лесно. Или можеше?
Къде беше Дългата сянка? Той не участваше.
Господарят на сенките стоеше в собствената си висока кула, взирайки се на юг към сивото плато, без очевидно да съзнава, че адът беше настъпил, призовавайки го. Как може да е толкова погълнат? Не. Не беше така погълнат. Дългата сянка знаеше.
Скелето около цялата Наблюдателница избухна в пламъци. Това беше свирепо огнено заклинание. Пламъците за секунди погълнаха всичко, което можеше да гори. Десетки намериха смъртта си.
Преди това изобщо да се случи, хората на Господарката бяха започнали да спускат въжени стълби, създадени специално за изкачване стените на Наблюдателницата. Те бяха достатъчно дълги, през дузина стъпенки с рамки, които ги държаха на разстояние от стената, така че катеренето да е по-лесно за войниците.
Дългата сянка не би могъл да ги забележи от своята позиция. Щеше да ги види малко преди да разбере, че ударът му бе сполучил много малко.
Сега той беше затворен вътре без надежда да завърши крепостта си, защото можеше да си набави материали за скелето само отвън.
Освен всичко друго, Господарката бе постигнала много с това, че го лиши от едно от оръжията, което можеше да му донесе безспорна победа. Дългата сянка нямаше как да отприщи потоп от сенки, които да прочистят земята от враговете му, защото не можеше да се защити от тъмнината.
Войниците на Господарката продължаваха да навлизат в Наблюдателницата, бавно, с впечатлението, че се отправяха към победа, защото единствената съпротива, на която се натъкваха първоначално, беше тази на гравитацията. Техните другари вече владееха върха на северната крепостна стена с дължина двеста крачки, която се намираше между двете кристални кули.
И двете кули изглеждаха почернели и обвити в шлака, с умъртвен от попаденията на огнените кълба кристал.
За мое недоумение екипи на Господарката от вътрешната страна на стената продължаваха да стрелят с бамбуковите си пръти.
Не се надявах да разбера нещо. Господарката забърка тази каша по-изненадващо, отколкото Знахаря поднасяше хитрите си ходове.
Нима винаги всеки играеше своята игра?
Предполагам, че Господарката го е правила през цялото време. Просто не бях обърнал внимание, защото тя никога не беше в главната роля.
Войниците на принца бяха изненадани от неочаквана група партизани в Киаулун. Все пак той ги поведе по заобиколен път. Изглежда, щеше да има много повече войници, които да последват хората на Господарката по въжените стълби.
Битката вътре в Наблюдателницата беше по-жестока, отколкото подозирах, че е възможно. Целият гарнизон се състоеше от ветерани, преживели с Дългата сянка много време. Те може и да не го обичаха, но бяха лоялни, решителни и убедени, че Черния отряд няма да покаже към тях никаква милост. И така се биеха — на своя територия, която враговете им опознаваха едва сега, с помощта на шепа от онези дребни кафяви старци, наречени тъкачи на сенки. Сенки се спотайваха в крепостта. Тъкачите на сенки знаеха къде се крият и как да ги изпратят след нашествениците.