Остриетата от светлина не изглеждаха под пряката команда на Господарката, но гравитираха около точка, контролирана от нея през повечето време.
Във вътрешността на крепостта рухна кула. Издигна се прахоляк, наситен с цветове, за да бъде издухан от вятъра, носещ бурята от запад.
Външните стени на крепостта, някога с цвят на слонова кост, сега представляваха бъркотия от петна. Помислих си, че персоналът вътре трябва да си плюе на петите.
Летящото черно петънце, което беше Стареца, почти се беше завърнало в щаба. Знаех, че ще поиска да ме види пръв. Неохотно напуснах голямото шоу, за да се върна в плътта си.
— Какво, по дяволите, става? — попита Едноокия, след като се смъкнах от каруцата. Представлението трябва да го е впечатлило, защото изглеждаше напълно сериозен. Чакаха ме храна и вода, донесени от него.
— Знахаря почти пристигна. Ще разкажа и на двама ви.
Точно на репликата Стареца прехвърли най-близкото възвишение и се спусна към нас. Конят му още препускаше, докато се смъкваше от седлото. Изсумтя, когато ботушите му удариха земята.
— Разправяй — той разбра, че го чакаме.
Разказах му всичко, което знаех. Включвайки факта, че той клюкарстваше с балдъзата си, когато лайняната буря удари. През цялото време Стареца се взираше над рамото ми в Наблюдателницата. Изражението му беше студено, безчувствено. Подхвърлих наблюдението, че Господарката своеволно бе превишила властта си в йерархията на организацията. Студеният поглед се обърна към мен. Не че ми бе проблем да го срещна. Няколко сблъсъка с Кина могат да направят чудеса с обикновените страхове в реалността.
— Май си си наумил нещо, а, Мъргън?
— Щом не казваш на никого какво става, трябва да го приемеш, когато те изпреварят и се заемат с работата.
Мислех си, че от ушите му ще започне да се разстила дим.
Мършав, крастав мелез ни подмина и хлопна в мъртва захапка челюст около един сепнат гарван. Получи крило.
Всичките гарвани на света се спуснаха към него, преди да може да се наслади на обяда си.
— Притча — каза Едноокия. — Вижте! Черни гарвани. Черно куче. Вечната битка.
— Черен философ — измърмори Знахаря.
— Черен Отряд.
— Хайде да отидем и да си побъбрим с моята уважавана любима — обади се Знахаря. — Къде е тя, Мъргън?
Казах му.
— Да вървим — но той трябваше да спре и да си вземе костюма на Създателя на вдовици. Което ми даде време да яхна сивата кобила на Тай Дей и да потегля пръв. Знахаря се намръщи, но не попита, когато ме настигна. Тай Дей настояваше да ме придружи, макар и сега да се налагаше да бяга.
Не че си даваше зор да ме следва отблизо.
Нито аз, разбира се, Знахаря.
Ако Господарката и Стареца се бяха поглезили с малък семеен скандал, той беше приключил, когато пристигнах. Вероятно можех да отведа Пушека обратно, за да прегледам срещата им. Когато се появих, те зяпаха висока бяла стена и решаваха как най-добре да се възползват от ситуацията.
— Опасявам се, че запасът ни от бамбукови пръти ще се окаже твърде малък — каза тя. — Сигурно е, че Дългата сянка ще изпрати насреща ни сенки поне веднъж — говореше на талиански. Не я интересуваше кой я чува. А наблизо имаше много уши, включително Кинжала, Уилоу Лебеда и генералите от Нар Очиба и Синдаве, никой, от които не се радваше на пълното ми доверие. И гарваните, както винаги, бяха в изобилие.
Те превръщаха руините на Киаулун в голямо гнездо. Там имаше добра храна, предполагам, със студеното време, запазващо труповете на поданиците на Господаря на сенките.
Почти всеки хвърляше камъни по птиците. Те бяха станали вещи в отскачането. Подозирах, че накрая щеше да настъпи примирение и единственото време, когато ще се наслаждаваме на какво да е уединение, ще е когато Господарката използва едно от заклинанията си, специално разработени за прогонване на птиците.
Вълничка на учудено смущение премина през кръжащите птици. Никой друг не забелязва. Но аз бях нащрек, защото се чудех дали Едноокия ще наблюдава.
Ако някой друг го разкриеше… Не можеш да направиш нищо в този свят, без някак да оставиш белег. Ако някой друг знае какви следи ще оставиш…