Мислех, че е крайно време Дългата сянка да изпрати навън малко от любимите си сенки, но той пропусна да сграбчи преимуществото. Не вярваше, че Оплаквача сам ще може да се противопостави на Господарката, или, подозирам, не искаше за дълго да обръща гръб на своя партньор.
Сънищата зачестиха. И се разнообразяваха. Ходех в равнината на смъртта и в ледените пещери, посещавах тресавищата по делтата на Нюен Бао, за да видя Сахра, в планините и хълмовете зад нас, където зървах Гоблин и Могаба, свити на скришни места в очакване да се оправи времето.
Всичките тези сънища изглеждаха много истински.
Дори още по-реални бяха сънищата ми за Ловеца на души, чието самотно нещастие бе епично. Мястото, което бе избрала да си направи бърлога, сякаш привличаше и снега, и вятъра, и те бяха натрупали преспи, по-високи от нея.
Първите два пъти, когато изстрадах тези сънища, аз ги приех пасивно. Третата нощ собственото ми присъствие там изглеждаше толкова истинско, че се опитах да човъркам като в реалността.
Сънят не се промени, само мястото ми в него.
Експериментирах много повече през следващата нощ.
На другата сутрин, след не напълно негодна за ядене закуска, приготвена от майка Гота, аз бъхтех през снега, за да посетя капитана.
— Трябваше да се махнеш ли? — пита той.
— Те не са лоши. Старата дори приготвя храна, която е вкусна. Ако наистина не си придирчив.
— Какво става? Къде е твоята сянка?
— Предполагам, че не иска да се бори със снега. — Снегът беше първото нещо, което видях, накарало Тай Дей доброволно да се откаже от придружаването ми. Тази зима беше неговият първи богат опит с бялото нещо.
— Никой от нас не иска. Новини за старото момче?
— В това време? Ти се шегуваш — той все още беше сигурен, че чичо Дой готви нещо. Може би трябваше да сънувам него. — Онова, което исках да ти кажа, е, че сънищата ми стават наистина странни — обясних.
— Дали си въобразяваш или наистина бродиш отвъд?
— Усеща се като странстване с Пушека. Почти. Нямам почти никакъв контрол. Засега.
Знахаря изсумтя. Той изглеждаше замислен, прозрял някакви възможности. Самият аз се сетих за няколко.
— Онова, което си мислих, е, че мога да направя бърза обиколка с Пушека, за да видя отблизо доколко действителността съответства на сънищата ми — бях леко смутен от възможността, понеже толкова отдавна преживявах много необичайни сънища.
— Направи го. Без да губиш никакво време.
— За къде бързаш? Снегът няма да изчезне още доста време.
Знахаря изсумтя отново.
Превръщаше се в истински дърт пръдльо.
Полетът с Пушека не ми показа нещо, което не бях видял в сънищата ми. Не ми показа Ловеца на души. Пушека все още отказваше да я доближи. Но се издигнах високо нагоре и забелязах, че тя наистина е приклещена от едната страна на каньон, където снегът е извънредно дълбок.
48
Времето накрая се промени. Снегът се стопи. Изпълзяхме от бърлогите си като мечки. Както и останалата част от света. Но почти всеки се интересуваше от съвземане, а не от битки.
Сражението вътре в Наблюдателницата продължаваше, макар че повечето войници на Дългата сянка бяха доволни просто да държат частите на Господарката блокирани. А те не бързаха да се погубят, след като бяха откъснати от външния свят. Имаха контрол над припаси, достатъчни за дълго време, и пълното доверие, че Господарката ще положи всички усилия, за да ги измъкне оттам.
Тя щеше да го направи. Използвах Пушека, за да нагледам някои от плановете й. Бе очаквала всички хора, влезли вътре, да бъдат откъснати за известно време. И вярваше, че избраните от нея ударни части и командири ще се справят с изпитанието.
Дивизията на принца се сражаваше в руините в Киаулун и сред хълмовете на север от нас, където Могаба упорстваше, продължавайки да ги тормози. Дивизията на Господарката владееше терена между града и Наблюдателницата. Една от дивизиите на капитана се разполагаше на другата страна, настанявайки се по пътя към Портата на сенките. Другата оставаше като резерва.
Пролетта се задаваше на хоризонта.
Питах Знахаря: