Знахаря изглеждаше замислен.
— А ти как си? Чувстваш ли се достатъчно отпочинал с всичките тези сънища?
— Засега не ме безпокоят — излъгах. Макар че не се нуждаех от сън. Трябваше ми емоционален отдих. Нуждаех се от няколко седмици насаме с моята жена, където и да е.
— Къде са роднините ти? — вечният въпрос. Чичо Дой още го нямаше.
— Добър въпрос. И преди да попиташ, аз още не знам какво подготвят. Ако изобщо са намислили нещо.
— Тревожа се от присъствието на толкова Нюен Бао така близко до нас.
— Нищо лошо няма да се случи, капитане. Не сега. Те са с нас в дълг на честта.
— Както винаги си ми казвал, аз не съм бил там.
— Със сигурност би ти помогнало да разбереш.
Той се взираше в голямата бяла крепост:
— Мислиш ли, че ще успеем да прехвърлим бежанци там?
— Ъ?
— Да сложим още един товар на Дългата сянка. Повече гърла за хранене.
— Той не би ги допуснал. — Още се чудех защо Дългата сянка се бе подсигурил с толкова малък гарнизон. В Наблюдателницата никога нямаше повече от хиляда човека, включително слуги, семейства и онези бежанци, които бяха влезли преди разрушаването на скелето. Нямаше обикновени начини, по които крепостта би могла да бъде отбранявана срещу многочислени атаки.
Но Дългата сянка не беше планирал да се занимава с обикновени неща. Той очакваше да бъде в безопасност зад безбройните, твърди като елмаз заклинания, докато на него му харесва.
— Не мисля, че това ще продължи много по-дълго, Мъргън. Никак даже.
Огнени кълба летяха над Наблюдателницата. Силен бриз издуха нагоре някои от онези хвърчила-кутии, които интендантите бяха влачили през целия път от Талиос. С този вятър можеха да издигнат двадесет и пет фунта до горната част на стената.
Не ги бил предвидил точно за това, обясни ми Знахаря. Но не го разтълкува.
— Възхищавам се на вярата ти, шефе. Да. Догодина в Катовар!
„Догодина в Катовар!“ беше станал саркастичният лозунг на Старата банда през последните няколко години. Повечето съвсем скоро щяха просто да плюят на всичко и да се върнат на север. Постоянното напрежение да бъдеш в услуга на Талиос не удовлетворяваше никой, освен Господарката. Въпреки схватките й с изтощението, тя изглежда процъфтяваше емоционално там, където яростната параноя беше единственият разумен начин да се изправиш пред действителността.
Знахаря не беше в добро настроение. Неговите цели за Отряда не бяха приемлив прицел за насмешка. Чувство му за хумор загина в тази кампания. Или поне бе изпаднало в кома като Пушека.
— Тай Дей, какво ще кажеш да се поразходим? — когато Стареца изпаднеше в такова настроение, никога не вредеше да си някъде другаде.
49
Едноокия се предполагаше да е моят заместник като летописец, поне докато Дремльо се върне и се ориентира в работата. В малкото случаи, когато му прехвърлях работата, или го правеше Знахаря, докато той пишеше аналите, дребният магьосник показа недвусмислено как отчаяно се нуждаем от Дремльо. През повечето време старата пръдня не може да живее отвъд момента. Не че го обвинявам на тази възраст.
Така че бях изненадан, когато той си направи труда да ми каже, доста след събитието, че е станал свидетел на нещо интересно, докато разузнавал навън с Пушека. Не, той никога не би записал нещо и не можел да си спомни всичките подробности, но по-добре късно, отколкото никога, нали?
Може би. Дъртият Пушек не беше закотвен във времето.
Той и аз бродехме назад до момент, само няколко часа след като Нараян беше посетил Оплаквача на стената и малката им раздумка бе прекъсната от бандата безчувствени скотове на Господарката.
Сингх и Дъщерята на нощта бяха в безопасността на квартирата си. Детето не говореше много. Сега Нараян очевидно се чувстваше особено неудобно в нейно присъствие, макар и тя да беше мъничка дори за възрастта си. Детето го игнорира, намести се на ниска работна маса и запали фитила на малък маслен фенер. За мен беше удивление да я видя заета със същия вид работа, която аз вършех почти всеки ден.
Поразен, наблюдавах, докато малката й ръка бавно, прилежно записваше думи на език, който не разпознах, и който, както открих, тя не чете. След като видях с какво се занимава, аз пикирах през времето, търсейки обяснение. Писането беше започнало преди една седмица.
Беше посред нощ. Нараян стоя буден до късно, молейки се, успокоявайки душата си, опитвайки се да достигне състоянието, в която Дъщерята на нощта изпадаше, щом докоснеше богинята. Опитвал беше сто пъти. И сега не успя.