Миризмата на смърт изпълни прозрачния свят, докато детето не беше духом тук. Обърнаха ми се червата. Кина не дойде.
Момичето каза на Сингх:
— Не го разбирам, Нараян. Тя каза, че нищо от това не е нейно дело. Тя нито е причинила смъртта им, нито е разрешавала да се случи — детето звучеше така, сякаш цитираше, макар че винаги, когато говореше, то звучеше много зряло за годините си. — Майка ми не знаеше, че това се е случило.
Сега и двамата се изправиха пред криза на вярата.
— Какво? — Нараян беше вцепенен, ужасен. Страхът беше константа в живота тези дни.
— Попитах я, Нараян. И тя не знаеше. Убитите бяха новина за нея.
— Как би могло да е така? — можеше да видиш как страхът впива студените си нокти по-дълбоко в червата на Измамника. Дали сега враговете на Удушвачите щяха да ги избият масово, дори и без знанието на богинята им? Тогава каква защита имаха децата на Кина?
— Какви свирепи сили задвижват тези убийци от севера? — попита детето. — Дали Създателя на вдовици и Отнемащия живот са повече от измислени образи? Може ли да са истински полубогове, ходещи по земята под прикритието на смъртни, достатъчно могъщи, за да изплетат паяжините на илюзията пред очите на майка ми?
Виждаше се как съмненията загризаха и двамата. Ако онези мъже навън с червен и жълт румел можеха да бъдат хванати така лесно и убити, без това да привлече вниманието на тяхната закрилница, то какво би могло да спаси жив светец и дори месия на Измамниците?
— Ако е така — каза Сингх, — по-добре да се надяваме това място да е точно толкова неуязвимо, колкото на онзи побъркан Дългата сянка му се иска. Да се надяваме, че той може да изтреби всичките талианци, проникнали вътре.
— Не мисля, че той е свършен, Нараян. Все още не. — Но тя не обясни какво имаше предвид.
50
Вие, които идвате след мен и четете тези анали, след като съм си заминал, ще ви е трудно да го повярвате, но има моменти, когато върша глупави неща. Като деня, в който реших да се поразходя до предния команден пост на Господарката, за да видя битката със собствените си очи, вместо да я наблюдавам от удобството и сигурността на призрачния свят или сънищата.
Подозирам, че съм приличал на глупак преди изобщо да стигна дотам. Продължавах да се препъвам в тела, повечето от които, просто затрупани в снега, сега бавно се показваха. Щеше да има още едно угощение за гарваните, друго празненство на разложението, когато времето се промени.
А то вече се обръщаше.
Валеше постоянно, но не и изобилно. Дъждът стопяваше снега. На места мъгла — гъста почти като воал, висеше във въздуха. Не виждах нищо на сто стъпки. Да вървя под дъжда, по дебел сняг, през мъгла за мен беше ново преживяване.
Истинско пътешествие през мълчалива красота.
Не можех да я оценя, защото бях истински нещастен.
Тай Дей изглеждаше още по-злощастен. Около делтата беше топло дори през зимата.
Дремльо пребиваваше точно там, наслаждавайки се на по-ранната пролет, която обхващаше Талиос и неговите околности. Сега мразех хлапето и му завиждах. Трябваше да тръгна самият аз.
Той беше предал моето съобщение на Бан До Тран. Бях муха на стената, когато се случи. Старият човек прие писмото спокойно, без реакция или коментар, освен че помоли Дремльо да изчака в случай че има отговор. Моето съобщение започна пътуването си до храма на Гангеша. Самият Бан До Тран носеше писмото.
Междувременно аз бях толкова далеч, че се намирах в друг свят. Който вледеняваше задника ми.
— Защо сме тук? — попитах внезапно, без да съм сигурен за причината. Изглеждаше добър въпрос за момента.
Тай Дей го прие буквално. Човекът не можеше да направи нищо. Просто му липсваше всякакво въображение. Той сви рамене. И продължи да бъде толкова внимателен, колкото е във възможностите на човек, опитващ се да попречи студената вода да се стича във врата му.
Никога не бях виждал някой, така способен да извайва живота си на отделни парчета. И да отдава на всяко от тях вниманието, което заслужаваше.
Тай Дей беше внимателен, защото аз, глупакът, бях решил да поема по прекия път през руините на Киаулун. Прабриндрах Драх беше изкоренил всичките врагове, нали?
Може би. Но ако това беше вярно, то кои бяха стрелците, които срещнахме вече два пъти? А хората с прашките, действащи от останките на някогашните жилища? Дясното ми бедро болеше там, където ме уцели отскочил камък. Не горях за отмъщение, а само да се махна оттам. Казах: