Нямаше нужда да му казвам, че тъкмо бях осуетил някакъв план на Прабриндрах Драх.
— Ще запееш друга песен, ако накрая ни замръзнат задниците, защото тези ануси са попилели целия проклет град. — Останките на Киаулун бяха богат източник на дърва за огрев, без да споменаваме камъните за укрепване на насипи. Огньовете започнаха да се разпростират. Почувствах се замаян. Така ли въздейства властта?
Поостанах наоколо, наставлявайки онези мъже и останалите без водач типове, които се събираха. Снайперистите упорстваха и не се оставяха да ги хванат. Пожарите се разрастваха навсякъде.
С настъпването на вечерта времето захладня. Дъждът дойде. Той се обърна на суграшица и ледени късове, които покриваха всичко с кристал. Мъглата изтъня. Когато видимостта се подобри, открих, че пожарите се бяха разпрострели по-нашироко, отколкото предполагах. Разстилайки се безконтролно, скоро те създаваха достатъчно топлина, за да превърнат суграшицата в дъжд.
Дим започна да заменя мъглата. Казах на Тай Дей:
— Ще се наложи да влачим дървен материал чак от планините. — Изпратих вест да не подпалват повече пожари. Без успех.
Войниците бяха толкова нервни, че продължиха да се стрелят един друг с бамбуковите пръти.
Могаба сигурно добре се забавляваше.
Нощта се спусна. Твърде много се заиграх. Не исках да замръкна тук, в Киаулун. Танцуващите светлини на огньовете само ме изнервяха още повече. Идеално време Господарят на сенките да освободи питомците си.
— Видя ли това? — попитах.
— Кое? — Тай Дей звучеше праведно объркан.
— Не мога да се закълна. Очите ми не са онова, което бяха. Но… — но не ми трябваше да казвам на Тай Дей как си помислих, че видях сянката на чичо Дой да потрепва през измамната светлина. Наподобяваща трол фигура се движеше точно зад него. Майка Гота.
Интересно. Много интересно.
— Хайде да се поразходим — потеглих в посоката, в която отидоха моите роднини. Тай Дей ме последва. Разбира се.
— Тай Дей. Какво наистина знаеш за чичо Дой? Какво го движи? Къде ходи?
Тай Дей отговори с присъщото си неутрално сумтене.
— Говори с мен, дяволите те взели! Аз съм от семейството.
— Ти си от Черния отряд.
— Дяволски си прав. Е, и?
Още едно сумтене.
— Признавам, че не съм достатъчно кафяв, достатъчно дребен, достатъчно мършав, грозен или достатъчно глупав, за да бъда истински обичащ блатото представител на расата Нюен Бао Де Дуан, но все пак бях просто съпруг на Сари — надмогнах импулса да метна свинското лайно върху удобна руина и да го пердаша, докато не ми обясни какво си мислеха, че правят, като открадват жена ми и я обявяват за мъртва.
Напоследък бях разбрал, че не можех да си помогна, като натривам носа на Тай Дей с расизма на Нюен Бао.
— Той е жрец — призна Тай Дей след значително размишление.
— О! Тук ме изненада, братле. Претендирам, че не съм глупав. Не и абдал. — Което е дума на Нюен Бао, означаваща нещо като „вродено деформиран чужденец с дефектен мозък“.
— Той е хранилище за стари неща, братко. На древни мисли и пътища. Едно време сме били различен народ от други земи. Днес живеем, където и както можем, но сред нас са онези, които пазят древните умения, обичаи и познание. Като летописец на Черния отряд ти би трябвало да си способен да разбереш тази мисия. — Може би.
Почти непрекъснатите валежи бяха изпълнили улиците с киша. Тя бе дълбока само няколко пръста, но напомняше наводнените улици на друг град в едно друго време. Това е кошмар, казах на себе си. Мъчение, може би изпратено от Кина. Миризмата е тук, но не сме в Деджагор. Сега няма да ядем плъхове, гълъби и гарвани. Тук никой не ще се глези с тъмни ритуали, изискващи човешко жертвоприношение.
Изучавах Тай Дей. Той изглежда също си спомняше онова време.
— Поне беше по-топло от сега — казах аз.
— Спомням си, братко. Всичко си спомням — значи помнеше защо толкова много хора от тази горда раса се бяха прикрепили към Черния отряд в почти раболепни позиции.
— Искам винаги да помниш онези дни, Тай Дей. Бяхме хванати в капана на ада, но го надживяхме. Там се научих. Преизподнята вече няма изненади за мен, нито какви да е тайни. — Малко завоалирана критика и философско изложение на здрава основа, ето какво ми помагаше. Преминах през ада. Направих, каквото трябваше. Тази тъмна богиня Кина не би могла да ми подхвърли нещо по-лошо от нещата, които вече бях видял със собствените си очи.