Полутах се наоколо, но повече не зърнах чичо Дой. Ако наистина бях видял него. Тай Дей и аз останахме по улиците, разпръсвайки поощрение, докато се опитвахме да забравим нашия празник в ада.
Малкото лайно нямаше да отрони друга дума за чичо Дой.
51
Знахаря не беше доволен.
— Не искам отново подобни изпълнения, Мъргън. Няма никаква причина да се излагаш на толкова голяма опасност.
— Научих, че принцът готви нещо.
— Великата голяма мръсна тайна. Какво друго да очакваш от подобни задници? Знаехме го.
— Видях и чичо Дой да се промъква там.
— И?
— Ти винаги си обезпокоен от моите роднини.
— Вече не толкова.
Тонът му ме предупреди отново, че той знае нещо, което няма да сподели. Или може би има причина да не разкрива мнението си по въпроса.
— Какво стана?
— Стигнахме до важно събитие. И никой не забеляза. Това ни дава дяволски добро предимство.
— И ти няма да ми кажеш?
— Нито дума. Малката птичка може да чуе.
— Защо посети повелителката на птиците? — стана ми навик да задавам въпроси, както той ме разпитваше за чичо Дой. Никак не му хареса.
Не ме удостои с отговор.
— Имаш работа за вършене. Всъщност, задачите са две. Придържай се към тях. Ако те изгубя, няма да ми остане никой, освен Едноокия — той ме гледаше сурово.
— Не би било толкова ужасно.
Знахаря схвана моя сарказъм.
— Кога ще е готов Дремльо? Не го виждам наоколо.
— Нито аз — не лъжех, нали? — Правех карта на вътрешността на Наблюдателницата — което вършех винаги, когато нямаше други изисквания към времето ми. Не бях вложил много усилие в следенето на хората, които се предполагаше да наблюдавам. — Знаеш ли колко дълбоко в земята стигат основите й?
— Не. И гарваните не знаят.
Вероятно той се лъжеше. Едно време Ловеца на души е била затворник в бездните на Наблюдателницата. Но ще се оправим някак. Дните на параноя съвсем не са приключили.
— Разбрах. Мисля да се поразходя.
Намерих Едноокия, настанил се около огъня срещу майка Гота. Те не си говореха, но самото им взаимно толериране предизвикваше епично удивление.
Дали малкият магьосник се опитваше да я продаде на Гоблин? Той наистина имаше онзи подличък вид, сякаш подготвяше нещо наистина злодейско.
Отправих се към землянката на Едноокия. Моят навлек седна до майка си. Тя му сипа някаква противна имитация на Нюен Бао храна. Той започна да яде мълчаливо.
Промуших се през парцаливите одеяла в бърлогата на Едноокия. Там вонеше. Не знам кого си мислеше, че заблуждава. Миризмата на малц нямаше как да се сбърка. Резултатът ще е точно толкова лош на вкус, колкото смрадта на тази каша. Явно в нея слагаше всичко, което си мислеше, че ще ферментира.
Пушека лежеше проснат на койка. Едноокия беше накарал Лофтус и неговите братя да го поустроят. Магьосникът в кома имаше най-доброто легло в областта. Настаних се на стол наблизо, чудейки се дали ще е възможно да се справям напълно без него.
Щях да експериментирам по-късно, реших аз. В момента надеждността беше важна.
Обаче, трябваше да го измъкна от тази дупка и колкото можех по-скоро да го замъкна при Капитана. Той ще се насере от кеф.
Първо потърсих Дремльо.
Намерих го да чака в градското жилище на Бан До Тран. Проследих Тран до блатата. Старият човек изглеждаше угрижен. Не можех да кажа защо. Понастоящем той все още беше далеч от храма, където Сахра наедряваше с всяка изминала минута.
Едва ли бе изминала и седмица, откакто я видях за последно, но все пак се беше издула драматично. Спомних си шегите, които възрастните пускаха за бременните жени, когато бях дете. Сега не ми се сториха особено смешни.
Исках да бъда там, макар и да знаех, че присъствието ми щеше да е без стойност. Всеки ден се раждаха бебета без никаква помощ от бащите им, и навсякъде, където някога съм бил, не се искаше помощ. По време на раждане жените се събираха и не искаха мъже наоколо.
Още веднъж намерих момент, когато Сахра беше сама, после опитах да се материализирам пред нея.
Късметът не ми изневери. Отново беше лош. Успях само да я изплаша силно.
— Скоро ще знаеш — опитах се да кажа, но само сколасах да стресна лястовиците на тръстиковия покрив над главата й.