Тази идея сепна малкия магьосник. Той престана да опитва да ме разкара.
— Той представя ли си как бихме могли да го направим?
— Може би си мисли. Не смятам, че знае със сигурност. Но вярвам, че иска да го пробва по трудния начин.
— Това не е добре. Би могло да предизвика такава лайняна буря, каквато… като нищо, което можем да си представим, предполагам. Като нещо, излязло от митовете.
— И аз мисля така. Той може просто да се е раздрънкал. Но вероятно е добра идея да му напомним, че все още не сме прочели онези три липсващи тома от аналите. Имам чувството, че не бива да ги пренебрегваме.
Едноокия нямаше и четвърт от моята вяра в аналите, нито една десета от тази на Знахаря, но направи гримаса.
— Добър довод. Ще му го напомня.
— Изкусно, нали? Ако го удряш с чук, е склонен да се заинатява.
— Изкусно? Познаваш ме, хлапе. По-хлъзгав съм от мазно лайно.
— Наистина те познавам. Именно това ме плаши.
— Не знам какво стана с вашето поколение. Нямате нито вяра, нито уважение.
— Нито търпение към дрънкащите глупости — признах аз. — Имам дневници за писане. Да не споменавам безпокойствата, за които да се тревожа. — И храната за изяждане. Пак бях гладен. При количествата, които поглъщах, когато бродех с призрака, щях да натрупам толкова лой, че да се клатя като патица.
Присъединих към моята рода до огъня им. Майка Гота ми наля купа, с каквото и да беше нещото, което тя поддържаше да къкри в гърнето. Никой не продума. И аз напоследък не им приказвах много. Започнаха да подозират, че общителността ми се е изпарила. Чудех се защо старата не искаше да готви вътре. Тай Дей и аз й бяхме устроили цяла ниша в нашата постоянно разширяваща се землянка, но тя влизаше вътре само когато времето станеше ужасно или идваше време за сън.
Тай Дей вършеше повечето от работата по нашия подслон. Не му оставаха много други неща за правене. Не беше включен в схемите на майка си и чичо Дой.
— Благодаря ти — казах на майка Гота, след като приключих. — Имах нужда от това. — Не можех да я похваля за готвенето й. Ако изобщо някога се объркаше и направеше нещо вкусно, тя нямаше да повярва на похвалата ми. А и никога не е претендирала за какви да е кулинарни умения.
— Ти — каза тя, начевайки разговор, което правеше много рядко, — Кокален воине, пазиш ли се от гарваните? Те имат ли значение? — нейният талиански беше отвратителен. Аз говорех Нюен Бао много по-добре, но тя не би признала. Предполагам, че това по някакъв начин би придало легитимност на връзката ми със Сахра.
Спрях да се опитвам да открия логика в мисленето на майка Гота още преди години.
Отговорих на Нюен Бао:
— Те пренасят съобщения понякога. Шпионират. Ние го знаем. Мишките и прилепите вършат същото. Онези, които използват животните, не са наши приятели.
Поизхвърлих се, казвайки й толкова много. Знахаря нямаше да е доволен. Но аз хвърлях стръв. Би било чудесно да открия какво знаеше или подозираше тя. Понякога не можеше да се сдържи да го покаже.
— През нощта видях и сови, Каменен войнико. Не се държаха като сови.
Изсумтях. Това беше новина. Която ми казваше, че ако са били използвани сови и са останали незабелязани, то бабата беше много по-наблюдателна, отколкото подозирах.
— Миналата нощ много гарвани дойдоха и отлетяха от блестящата крепост.
Вгледах се по-внимателно в нея. Миналата нощ. Докато Тай Дей и аз бяхме в града с изгубените момчета. Докато тя се мъкнеше през нощта с чичо Дой. Беше видяла нещо, което аз пропусках. Може би.
Напоследък гарваните близо до крепостта бяха малко. Дългата сянка явно изпитваше отвращение към мрачните вестители. Неговите кристални кулички бяха обградени с гадни малки заклинания, които действаха като капан и поразяваха птиците, ако се приближат.
— Интересно — казах аз. — Това може да е нещо ново.
— Там имаше гарвани и преди. Но никога толкова много.
— Хм… — какво се е случило през предишната нощ, което да е така интересно за Ловеца на души? Днес не забелязах нищо необичайно. Може би си заслужаваше да проверя.
Или ме изпробваха. Вероятно чичо Дой и майка Гота се чувстваха принудени да проверят странностите, които бяха забелязали в поведението ми през последните месеци. Може би вече бяха готови за онова, за което толкова ги подозираше Знахаря. Ако беше нещо повече от мнителност.