Той подозираше всеки за нещо.
— Онзи, който лети, излезе миналата нощ, Войнико на мрака.
— А — тя опитваше да ме манипулира. Знаеше, че ненавиждам тези загадъчни названия, първо използвани от нейния баща, Кай Дам. Старият Говорител никога не ги обясни и майка Гота нямаше да се клатушка като патка там, където нейният татко беше отказал да стъпи. — Това е интересно. — От известно време нямаше никаква следа от Оплаквача във въздуха. Обаче той обичаше да използва заклинания за прикриване, когато беше нависоко.
Тя искаше от мен да задавам въпроси — така че да може да се забавлява с мен и да ме обърка. Информацията, която ми даде, щеше да е всичко, което щях да получа. Точно сега.
Отказах да играя по свирката й. Обърнах се към Тай Дей:
— Дали току-що не бях повишен до почетен член на племето?
Той сви рамене. Изгледаше умерено изненадан, че неговата майка беше говорила с мен изобщо.
Не се втурнах веднага към Пушека. Ако именно това целеше старицата, възнамерявах силно да я разочаровам. Захванах се с къщна работа, помогнах на Тай Дей в разширяването на землянката, ядох пак, пих много вода, известно време се занимавах с аналите. Нищо от случилото се през нощта не можех да променя. И каквото и да беше то, не изглеждаше да е така разтърсващо, че да е непосредствена заплаха.
Улесни ме Едноокия. Скоро след залез-слънце той дойде с глинено гърне.
53
— Беше си чист късмет, че се появи точно сега — казах на Едноокия. — Трябваше да се махна — предадох му информацията на майка Гота.
— Как ли е научила всичко това?
Казах му, че я забелязах заедно с чичо Дой през нощта.
— Може би те също ме зърнаха.
— Тай Дей би могъл да им каже.
— Предполагам.
— Мислиш ли, че това е важно?
— Специално наблегнаха, за да се уверят, че съм разбрал, така че по-добре да го проверя. Не забелязах нищо, докато правех рутинното си надзъртане.
Едноокия изсумтя. Изглеждаше замислен.
— Това нищо не означава. Без значение колко добре се ориентираме, винаги ще пропускаме нещо, защото не знаем какво търсим.
Което си беше вярно. Нещата можеха да бъдат точно пред мен и дори с предимството на Пушека можех да ги пропусна, ако не знаех какво да гледам.
Просто няма достатъчно време, за да огледаш навсякъде.
Подсказах му:
— Защо не занесеш малко от твоя магически еликсир на роднините ми? Прецакай мисленето им за известно време.
— Мислех, че и капка не слагат в уста.
— Не се и предполага. Но съм виждал Тай Дей веднъж-дваж да се сгрява вътрешно и да става общителен, а майка му щеше да развие вкус към пивото, ако чичо Дой не беше там през повечето време, докато бяхме в Талиос. Тя задигаше няколко пинти винаги когато го нямаше. Не е имала възможност, откакто тръгнахме на път.
— Много интересно — черното човече се задейства енергично. — Знаеш ли какво? Просто ще отида там и ще им правя компания, докато си отвъд. Ще им кажа, че работиш.
Той тръгна, преди да завърша приготовленията си. Влачеше със себе си зеленясала стара дървена кофа.
— Трябваше да го накарам да поговори с Лебеда — промърморих аз. Уилоу Лебеда също правеше лоша бира, но поне поназнайваше нещо за пивоварското изкуство. В сравнение с продукта на Едноокия, този на Лебеда беше амброзия.
Пушека някак се затопли леко, когато се прикрепих към него, сякаш част от магьосника усещаше, че вече не е сам и му хареса. Отведох го директно в Наблюдателницата, плъзгайки се назад във времето, като отбягвах руините с огньовете, така че да не мога да видя самия себе си. Наложи се да се въртя напред и назад, докато намеря гарваните на майка Гота. Те бяха видими само за кратко и изобщо не биеха на очи. Стрелкаха се от север, високо над крепостта, после се спуснаха право в Наблюдателницата като падащи камъни. Не бяха повече от дузина, така че каквото и съобщение или напътствие да носеха, то щеше да е сериозно ограничено. От сведенията на майка Гота очаквах много по-голям брой.
Последвах надолу последния гарван. Ятото не се доближи до блестящия връх на кулата на Дългата сянка, където Господарят на сенките работеше до късно над някакъв езотеричен текст. Гарваните се гмурнаха в тъмнината на двора и влязоха в крепостта през врата, оставена открехната като пролука. Гълчаха се помежду си, чувствайки се неудобно там. Остър писък, веднага прекършен, почти ги изплаши. Един глас прошепна. Не можех да видя нищо, освен смътната форма в тъмнината, но разпознах потиснатия вик на Оплаквача. Не долових и думичка от казаното. Нито разбрах гарваните, които на свой ред зашумоляха, може би предавайки някакво съобщение. За мен основната част от информацията не се съдържаше в самото послание, а в съществуването му. Ловеца на души и Оплаквача поддържаха връзка.