Врявата, която вдигнаха, привлече вниманието на близките талианци. Войниците видяха нещо сенчесто да се носи през тъмнината. Изобщо не губеха време, а изстреляха залп от огнени кълба.
Оплаквача промени тактиката.
Той ускори и приложи заклинание за прикриване — последните мерки, които би искал да предприеме така близо до Наблюдателницата. Тогава може би щях да го изгубя, ако късметът не беше благосклонен към мен.
Случайна огнена топка удари ъгъла на невидимия килим, който започна да тлее. Заклинанието не скриваше пламъците — поне не и за мен.
Оплаквача хукна да си спасява задника. Но остана толкова ниско, че шубраците деряха килима. В един момент даже премина през някакви палатки и въжета за простиране в един от лагерите на Прабриндрах Драх. Оплаквача беше по-загрижен да не бъде забелязан от съюзниците си, отколкото от враговете.
Стремителната гонка леко ме оживи. Не го забелязах веднага. После ме порази фактът, че чувствах много повече емоции от обикновено. Накрая разбрах, че усещането се просмуква от Пушека.
По време на полета понякога преминавахме достатъчно ниско, че да забележим чичо Дой и майка Гота, но не видях и следа от тях. Прелетяхме и над нашия щаб — толкова близо, че да сепнем часовоите и конете.
Не бях напълно изненадан, когато Оплаквача се насочи към един определен затрупан със сняг каньон. Пушека не забеляза, докато не стигнахме достатъчно близко, за да наблюдаваме как Оплаквача каца насред експлозия от ужасени гарвани пред очакващата го Ловец на души.
Докато се забавлявах с птиците, се отпуснах съвсем малко. И Пушека се разбунтува. Тя е тъмата.
Какво?
Настръхнах. Но не се повтори.
Отстъпих назад, надалеч и поех обратно към тялото си, носейки новината, че Оплаквача и Ловеца на души подготвят някаква измама, която включва Нараян и Дъщерята на нощта.
Настроението, което Пушека излъчваше сега, ако нещо толкова неясно можеше да се нарече настроение, беше ужас.
И ужасът бродеше навън, в нощта, макар да не бе преследвал моя препускащ дух.
Долових полъх на разложение, докато се връщах към плътта. Не забелязах нищо. Спрях, експериментирах, отдалечавайки се в противоположна на невидимия източник посока.
Може би то ме надуши. Изведнъж зловонието стана много силно. Изпитах усещането, че нещо се устреми. В призрачния свят потрепваха светлинки. За секунда зърнах отвратителното лице на Кина, взиращо се право в мен. Но нейните очи бяха слепи. Ноздрите й се разширяваха, сякаш се опитваше да долови миризмата ми, носена от вятъра.
Вероятно бе подушила ужаса на Пушека. Той избяга в пълна паника. Тя е тъмата.
Този път прозвуча по-слабо, но го чух. И съвсем не беше плод на въображението ми.
54
Стареца не изглеждаше изненадан да чуе, че Ловеца на души може би замисля нещо с Оплаквача.
— Не разчитах на това, но ми хрумна като възможност — каза той. — Те са работили заедно цяла вечност. Можем да хванем Дългата сянка за топките.
— По-добре някой друг да го хване, ако той контролира Портата на сенките. И още нещо… — как ли да се изразя?
— Още нещо?
— Пушека показва следи от личност. Струва ми се — разказах му случилото се.
— По дяволите! Не го искаме буден точно сега — той помисли малко. — Не виждам как можем да го спрем, ако се случва.
— По-добре го обсъди с Едноокия.
— Изпрати ми го. Чакай! Не тръгвай. Разкажи ми за онази част от крепостта, където са Сингх и момичето.
Оказа се, че това е повече от мимолетен интерес. Той искаше карти.
Вече бях екипирал тази част от мястото. Всичко, което трябваше да сторя, бе да взема рисунките от землянката на Едноокия. Поведох със себе си и малкия магьосник. Той не спираше да мърмори, задето е събуден посред нощ. След като Стареца получи онова, което искаше, аз пуснах завесата пред нишата на Пушека и отидох да си легна, оставяйки ги да кроят планове.
Не избягах от Кина, като просто се завърнах в плътта си. Тя ме чакаше в сънищата. Не много време след като си легнах, аз се озовах на мястото с костите. Сахра чакаше.