Не ми бе трудно да си спомня, че тя представлява илюзия. Изобщо не изглеждаше като Сахра, която живееше така нещастно в храма Вин Гао Ген. Тази беше твърде млада, прекалено свежа, въпреки бледността и изкривения врат, характерен за жертва на туга.
Бях започнал да подозирам, че Кина е бавна и лишена от въображение, макар и изключително могъща. Как ли беше хванала Господарката на въдицата си?
Вярно беше, че Господарката е знаела замислите на Кина. А невежеството е цепнатина в бронята, която запознатият с нея враг може да експлоатира на воля. И, разбира се, Кина беше кралицата на Измамниците.
Вече нямаше значение как Кина е излъгала Господарката. Важното сега е, че мен не успя да измами.
Тази мисъл ме направи неспособен да се преструвам на заблуден. Не бях любезен към лъжливата Сахра.
Нейната плът се разложи и стопи направо пред мен. Парфюмът на Кина — зловонието на трупове, се сгъсти в четириръка черна танцьорка, сто стъпки висока, чиито тропащи крака запращаха нагоре облаци от прах от кости, докато тя тъпчеше и се въртеше. Зъбите й разпръсваха отрова. Очите горяха като тъмни въглени. Огърлицата й от кости тракаше и трополеше. Дъхът й представляваше повей на заболяване.
Дъщерята на нощта седеше на рамото й като малка втора глава. Вълнуваше се като дете на първото си посещение на местния панаир.
Кина не бе доволна от Мъргън.
От боклука се надигнаха кокалести ръце — алчни, с безплътни пръсти. Скелетът на Сахара се запрепъва към мен. Пожелах си да се махна и виж! — понесох се нагоре и назад на няколко стъпки. Поисках отново и пак се преместих, не далече, учуден, че имах контрол и се озадачих, защото не бях опитал да го упражня преди.
Кина престана да танцува и пристъпи тежко към мен. Зъбите й се удължиха. От шестте й гърди закапа отрова. Постави си още един чифт ръце. Дъщерята на нощта подскочи възбудено на рамото й, недосегаема за примамката на гравитацията.
Пожелах да съм някъде далеч.
Имах контрол, но това не беше моят свят. Не можех да бягам по-бързо от създателя на света. Голяма, проблясваща ръка с черни нокти връхлетя. Отдръпнах се. Бръсна ме нокът. Завъртях се около оста си и потънах в тъмнина.
И се озовах в пещерата, изпълнена със старци, омотани в паяжина от лед. Понесох се сред тях покрай лица, които не само познавах, но и помнех поименно.
Усетих паника, като да си затворен на тъмно и тясно място. Ужасът, че си погребан жив. Не му позволих да ме обхване. Отново опитах да се овладея и открих, че мога да се движа в пещерата, ако го поискам, точно както правех, бродейки с призрака. Сега обаче се премествах много по-бавно. Пробвах да изляза през стените. Като в истинския свят, и за разлика от язденето на Пушека, бях силно ограничен от физическите закони. Моят единствен път извън пещерата щеше да е напред или назад. В което нямаше много смисъл, ако сънувах и бях попаднал тук, без да следвам някакъв сложен път.
Възможно ли беше физическите закони да действат само когато имам контрол? Дали причината за неспособността ми да преминавам през стени не беше, че никога не му бях хванал цаката в реалността?
Реших да продължа напред, над наклонения под на пещерата, защото винаги го правех във фрагментите от сънищата, които помнех. Докато се движех нагоре, започнах да осъзнавам надигането на зараждащ се гняв, точно като от нещо ловуващо, което е объркано. Положих всички усилия да се ускоря.
В тези ледени пещери имаше още нещо, освен старците. Виждаха се още възрастни хора, всичките непознати. Имаше съкровища. Както и вехтории, натрупани безразборно, сякаш нападали през някакъв процеп. Видях книги.
Три огромни тома, подвързани с износена, напукана тъмна кожа лежаха на голям каменен аналой, сякаш очакваха трима оратори да пристъпят и да ги зачетат едновременно. Първата книга беше отворена на страница, почти на три четвърти от края. Успях само да хвърля един поглед, преди някаква непреодолима сила да ме избута. Страницата беше досущ като онази, която Дъщерята на нощта изписваше, когато Нараян Сингх я прекъсна, за да отидат при Ловеца на души. Калиграфията беше по-изкусна, по-пъстра и украсена с орнаменти, но детето не беше пропуснало нищо важно, сигурен бях.
Гневът зад мен стана още по-силен. Изглежда си търсеше фокус. От рано съм се научил никога да не се пиша доброволец. Понесох се толкова бързо, колкото позволяваше волята ми, чудейки се какъв точно кошмар беше това. Най-странните и фантастични елементи в него изглеждаха най-истински. Вероятно бе обратната страна на света в будно състояние.