И сега, когато пиша това и когато всичко е вече минало, намирам, че повече трябва да вярвам в тези предположения, отколкото да се отказвам от тях. В същото време обаче не трябва да се забравя, че веднъж Аеша бе намекнала, че по рождение е дъщеря на Небето и че имало някои, вероятно старият шаман Симбри, които са вярвали в свръхестествения й произход.
А какво скриваха планините? Ще намерим ли там Аеша, която държи скиптъра и управлява със силата на обидената Изида? След няколко дни или месеци ще узнаем и това — вероятно с тая мисъл съм заспал.
4
Снежна преспа
Сутринта слънцето ни свари вече на път през пустинята. Оттам на километър разстояние можахме на видим разрушената статуя на Буда пред стария манастир. На нея се бе облегнал Ку-ен. След малко всичко изчезна от погледа ни.
Когато гледахме светлината от върха, имах в себе си компас и успях грубо да засека посоката. Поради липсата на по-добър ориентир, сега си служехме с това указание.
Пътувахме почти на североизток, защото в тази посока светна огънят. През целия ден вървяхме благополучно през пустинята, превърната сега в цветна градина. Видяхме стада от диви животни и две диви магарета, които бяха слезли от планината да попасат прясна трева.
С настъпването на нощта се разположихме между храстите, накладохме огън, опънахме шатрата, която носеше на гърба си нашият як и опекохме месото на убити от нас животни. Вечерята ни беше разкошна — чай, масло и прясно месо от антилопи. Остатъка от месото изсушихме, защото запасът ни бе на привършване.
На другата сутрин определихме горе-долу накъде да вървим, като установихме, че сме изминали четвъртината от пустинята. И наистина, на четвъртия ден стигнахме подножието на планината. По пътя не ни се случи никаква неприятност. Лео казваше, че ни върви като по часовник. Аз забелязах, че доброто начало винаги означава лош край.
И не се излъгах, защото оттук започнаха мъчнотиите. Отначало възвишенията не бяха високи и лесно се изкачвахме по тях. Топящият се сняг обаче пречеше. На седмия ден сутринта стигнахме до един проход, който се виеше към средата на Планината. Стори ни се единственият път, по който можехме да продължим маршрута си. Когато видяхме, че той някога е бил път, много се зарадвахме от това си откритие. Всъщност само предположихме, защото всичко беше затрупано от снега, но забелязахме, че надвесилите се канари са дълбани от човешка ръка. Нашата ловкост и опитност на планинари не ни помогна: измъчваше ни студът, дългата нощна тъмнина и ледените ветрове, които свиреха в прохода.
Едва на десетия ден стигнахме края му и спряхме там, смразявани от ледения вятър… Нямахме дърва, за да стоплим вода, и утолявахме жаждата си, като смучехме парчета лед. Очите ни се бяха възпалили от студа и не можехме да спим…
Съмна се и слънцето грейна. Напуснахме шатрата и повървяхме стотина метра до един завой, където ни стопли слънчевата топлина. Пръв стигна завоя Лео. Чух го, че извика. След няколко секунди бях при него и — о, радост, пред нас лежеше Обетованата земя.
Далече пред очите ни се простираше тя, може би на десет хиляди фута. Тя бе равна, сигурно някога е била дъно на езеро, каквито ги е имало много в Централна Азия. Само едно нещо нарушаваше безбрежната равнина — очертанията на покрита със сняг планина. И друго видяхме: от кръглия връх на Планината се издигаше нагоре дим. Ясно беше, че това е вулканичен кратер. На единия край на кратера имаше огромна стълба, чийто връх завършваше с нещо, което приличаше на кръг.
Да, там беше символът на нашето видение, който дирехме толкова години. Сърцата ни забиха бързо.
Видяхме, че върхът беше много висок и с това си обяснихме, защо светлината от него осветяваше толкова силно високите върхове, които бяхме изкатерили. На около трийсет километра ни се стори, че има град, с бели къщи и покриви, построен между дърветата, край брега на широка река. Изглежда, че градът бе многолюден, защото с помощта на далекогледа, който носехме, видяхме хубави, зелени ниви, напоявани от канали, а границите им бяха отбелязани с дървета. Да, там лежеше Обетованата земя и в средата й се издигаше тайнствената Планина. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем по снежните склонове и да навлезем в нея.
Тъй си мислехме, без да подозираме какви ужаси и страдания ни очакват, преди да намерим пак Символа на Живота. Забравихме умората, бързо се върнахме в лагера и изгълтахме замръзналото месо. Боляха ни зъбите от твърдината му, а студенината му заледяваше стомасите ни. Изправихме яка, натоварихме го и тръгнахме. През цялото време толкова много бързахме и така бяхме заети с мислите си всеки поотделно, че не проговорихме нито дума.