Докато наблюдавахме тая величествена картина, първата вълна се удари в нашия хълм, който се огъна като топола от вятър. След удара тя се отдели и тогава с величествено придвижване се изля като вода на края на пропастта от другата страна. Това беше само началото, само предизвестие, защото след тази вълна, бавно като змия, се свличаше и тялото към пропастта… То се струпваше пред нашия хълм и ние помислихме, че и той заедно с нас ще се смъкне в пропастта като песъчинка…
Големи камъни, с векове стояли по местата си, се откъртиха с трясък и се понесоха надолу. Отначало те се движеха бавно, отмествайки пред себе си грамади от сняг. След това камъните с огромни и страхотни скокове полетяха във въздуха.
При първото им подскачане ние се скрихме зад върха на нашия хълм и легнахме на земята. Загнездихме се добре, страхувайки се да не бъдем овесени от вятъра в пропастта. Нашата шатра отдавна отлетя в пропастта като есенен лист, отнесен от вятъра, и ние се страхувахме да не я последваме.
Грамаден камък се разби на върха на хълма и парчетата му полетяха надолу. Останахме незасегнати, но когато се обърнахме да видим яка, той беше обезглавен. Продължавахме да лежим, очаквайки всеки момент края си.
Колко време трая това, не знаехме — може би десет минути, а може би и два часа. В такива моменти времето не може да се пресметне. Усетихме само, че вятърът е спрял и страховитите му ревове са замлъкнали. Станахме и се поозърнахме.
Планинският склон, който бе покрит доскоро с дебел пласт сняг, сега беше гола скала. Самият връх беше като обезглавен, а част от пропастта, запълнена със сняг. Слънцето грееше невинно и снегът отразяваше лъчите му по околните височини. Преживяхме всичко и по чудо останахме живи.
Но какво беше сегашното ни положение? Не можехме да слезем надолу, за да не потънем в снежните преспи. Още повече че по склоновете се носеха надолу с трясък камъни, повлекли грамади сняг. Ясно беше, че трябва да останем на върха.
И тъй, стояхме там без храна и шатра и си мислехме какво ли би казал нашият стар приятел Ку-ен, ако ни видеше сега. Гладът бе неизбежен и потисна другите ни чувства. Инстинктивно погледнахме трупа на стария як.
— Да одерем кожата му — предложи Лео. — Все ще послужи за нещо, а и тази нощ ще ни потрябва.
С усърдие и дори с благоговение извършихме операцията над убития ни другар, с мисълта, че не ние сме виновни за смъртта му. Ако някога, в някое от следващите превъплъщения, го срещнем в човешки образ, поне нямаше да ни укори, че ние сме го убили.
Разрязахме тялото му на парчета и захванахме да ядем от месото му. Отвратително беше. Почувствувахме се диваци. Но какво друго бихме могли да сторим?
5
Ледникът
И тоя ден свърши най-после. След като изгълтахме няколко позамръзнали парчета от месото на яка, ние се увихме в неговата кожа и легнахме да спим, тъй като бяхме сигурни, че повече няма защо да се боим от снежните преспи.
През нощта настъпи остър студ, но благодарение на кожата на яка, както и на другите останали ни кожи, можахме криво-ляво да пренощуваме, макар и с тракане на зъби.
— Хораций — извика Лео призори, — ще напусна това място. Ако ще умирам, нека е по време на път.
— Отлично, драги Лео, тогава да вървим. Ако сега снегът не издържи слизането ни, той никога не би могъл.
Свързахме всички кожи в два вързопа, отрязахме няколко парчета от замръзналото месо и започнахме спускането. Добре, че подножието на планината беше широко и не бе затрупано изцяло от падналата лавина. Снегът се беше втвърдил като камък, обстановката долу беше по-различна отпреди, но ние вървяхме по края. Там снегът още не беше замръзнал.
Нищо нямаше да спечелим, ако чакахме, а не се придвижвахме по малко. Лео вървеше напред, аз го следвах по неговите стъпки. Снегът издържаше тежестта ни. Като изминахме половината от пътя обаче, се принудихме да легнем, за да не потънем в него, защото снегът бе мек. Плъзгахме се с лекота по хълма.
Спуснахме се благополучно, докато стигнахме двайсетина крачки от дъното, където имаше малка издатина от навеян сняг. Лео я премина благополучно, но аз, който бях на два метра встрани от него, внезапно пропаднах. Изгубих се надолу с пронизителен вик.
Всеки, който е потъвал някога във вода, знае, че е ужасно, но потъването в сняг е много по-страшно. Усетих как над мене снегът се затваря, нахлу тъмнина и почнах да се задушавам.