Преспата беше рохкава и за да не ме задави, успях с ръце да разчистя място около главата си. Така образувах малък отвор, през който започна бавно да се прокрадва въздух. Помъчих се да се изправя, но не успях, защото тежестта над мене бе непреодолима.
Изгубих надежда и се приготвих да мра. Това не беше приятно. Не ми се явиха видения, както при давещите се. Мисълта ми се отправи към Аеша, ново доказателство за силното й влияние върху мен. Стори ми се, че ме гледа. Облечена беше в дълга рокля, подходяща за пътуване, малките й очи бяха подивели от ужас.
Станах да я поздравя и да й разправя какво се е случило, но тя с ужасен вик изкрещя:
— Никакво нещастие не те е сполетяло! Ти си жив. Къде е моят повелител Каликрат? Говори, човече, кажи ми къде е той, или умри!
Призракът беше като жив, но интересното беше, че изчезна тъй бързо, както се и яви. Изгубих съзнание.
Но се появи светлина, чух и познах гласа на Лео:
— Хораций, Хораций, дръж се здраво за пушката!
Нещо имаше в протегнатата ми ръка. Сграбчих го отчаяно, нова струя чист въздух ме лъхна, но… не можех да помръдна. Инстинктивно придвижих краката си нагоре и дали случайно, или по нечие внушение можах да ги опра в скалата, до която лежах. Отново усетих пресен въздух, събрах сили и се повдигнах. Внезапно снегът се раздели и излязох от дупката като лисица. Ударих се в нещо. Беше Лео, който ми бе проправил с цевта на пушката чист въздух. Тогава се търкулнахме по стръмния склон, понесли се най-после към самия край на пропастта.
Изправих се и лакомо задишах. О, колко сладък беше въздухът! Погледнах ръката си и видях, че вените ми са почернели като мастило. Навярно съм бил на крачка от смъртта.
— Колко време бях там? — попитах Лео, който бе до мен и триеше потта си.
— Двайсет минути!
— А на мен ми се сториха двайсет века! Как ме изтегли? Как не пропадна и ти в снега?
— Прострях кожата на яка там, където снегът беше по-твърд, разчистих снега с ръце, защото бях видял къде пропадна. Не беше далеч от мене. Най-после стигнах пръстите ти, които бяха посинели. Взех ги за скала. Мушнах пушката в тях. За щастие бил си още в съзнание и веднага я сграбчи. Останалото знаеш. Ако не бяхме и двамата храбреци, нямаше да се спасим.
— Благодаря ти, стари приятелю — промълвих аз.
— Няма за какво. Допускаш ли, че бих тръгнал на такова пътешествие сам? Хайде, ако можеш, да вървим! Ти си бил в студено легло и трябва да се раздвижиш. Гледай, пушката ми е строшена, а твоята се изгуби в снега. Тогава няма защо да си правим труда да носим патроните! — И Лео се изсмя високо.
Напредвахме благополучно около четири километра до мястото, където пътят свършваше. Внезапно грамадна лавина полетя надолу и големи камъни профучаха над нас и със страшен рев паднаха в пропастта. Никак не се уплашихме, защото вече бяхме претръпнали.
Там, където пътят свършваше, забелязахме в снега две наши стъпки и отпечатък от копитото на яка. Гледката ни развълнува. Видя ни се странно, че сме се върнали на мястото, откъдето бяхме тръгнали. Погледнах в пропастта: беше стръмна и напълно непристъпна. Обзе ни отчаяние.
— Какво да правим, Лео? Пред нас е смъртта, зад нас пак е тя. Как ще преминем тези планини без храна, без пушки, с които да убием някое животно? Смъртта ни е сигурна, защото трябва да стоим тук и да гладуваме. Борихме се, но не успяхме, скъпи Лео, краят ни наближава. Само чудо може да ни спаси.
— Чудо ли? — отговори Лео. — Та случилото се досега не беше ли чудо? Кой ни заведе до върха и ни спаси от преспите? Кой сложи канарата до краката ти, когато пропадна? Кой ми даде сила да те изтегля от твоя снежен гроб? И какво е това, което ни запази през седемнадесетте опасни години, които малцина биха преживели на наше място? Сила някаква, чудо някакво; съдба някаква, предопределена да се сбъдне! — Лео млъкна, но след малко прибави натъртено: — Казвам ти, Хораций, че дори и без пушки, храна и яка, пак не бих се върнал назад, защото ако го направя, ще ме сметнат за страхливец и недостоен за нея. Ще вървя напред!
— Но как?
— По онзи път — и той посочи ледника.
— Това е пътят на смъртта.
— Така да е, Хораций. Ясно е, че в тази земя хората намират живот в смъртта, или поне така вярват те. С нашата смърт ще продължим пътя, защото, щом умираме в тази страна, може да се преродим пак. Аз избрах, твой ред е!
— Отдавна съм направил избора, скъпи Лео… Поехме заедно и ще извървим пътя ръка за ръка. Може би Аеша бди и ще ни спаси.