Тогава решихме да разрежем кожата на яка на парчета, от които свързахме въжета. Завързахме ги около кръста си. Единият им край остана свободен с надежда, че ще ни послужи. После овързахме около стъпалата и коленете си парчета кожа, за да ги предпазим от нараняване в канарите и си сложихме дебелите ръкавици. Напълнихме раници с камъни и започнахме да ги хвърляме в пропастта, за да ни подскажат откъде да минем. Привършихме приготовленията — предстоеше ни да извършим едно от най-рискованите придвижвания, каквито някога човек е извършвал доброволно.
Спряхме за миг, спогледахме се, прегърнахме се и да си призная, аз се разплаках. Всичко ми се видя толкова печално, толкова трагично и безнадеждно: идеше краят на въжделения, стремеж и идеали.
Не можех да понеса мисълта, че изправеният пред мен така красив, силен и великолепен мъж, най-добър приятел и другар в живота, само след няколко минути може да се превърне в безформена маса от месо, кръв и сняг. За себе си не помислих. Остарях вече и време ми бе да умра. Живях невинен, ако следването на сирената на пещерите, която ни съблазни не беше грях.
Не мислех за себе си, а за Лео, и когато видях решителното му лице и блестящи очи, възгордях се с него. Макар и със съкрушено сърце, го благослових и му пожелах щастие през вековете, като го молех да го придружа там и да му бъда другар докрай. Той с няколко думи ми благодари.
Един след друг заслизахме по стръмния склон. Отначало беше лесно, макар че всяко подхлъзване можеше да ни отнесе във вечността. Но ние бяхме опитни и заякнали планинари.
Изминахме четвъртината от пътя и спряхме край огромни камънаци, които се бяха загнездили в леда. Внимателно се облегнахме на ледника и погледнахме наоколо. Мястото ужасяваше. Нищо определено не можахме да видим, сто и двадесет фута под нас един издаден склон препречваше погледа ни.
Понеже сметнахме, че колкото повече се взираме, толкова по̀ биха ни се изопнали нервите, отново легнахме по очи и се захлъзгахме нанадолу. Сега спускането ни бе по-трудно, защото имаше по-малко камънаци и по-дълго трябваше да се плъзгаме, докато стигнем до тях. Въжетата, които заканвахме за краищата на скалите, по изпъкналостите на леда, ни помагаха доста. Щом стъпехме на твърда почва, ние ги издърпвахме и така се спасявахме от нещастия. Най-после достигнахме склона, който беше на половината път, че и повече, от пропастта. Този склон според моите пресмятания отстоеше на 250 фута от ръба на пропастта и на 150 от мрачното й дъно. По него нямаше никакви камъни, но ние седнахме на няколкото грапави ледове, за да си починем.
— Трябва да разгледаме какво ни чака — каза Лео.
А за да извършим това имаше само една възможност: да се надвесим от склона и да видим какво има долу. Без да проговорим, отгатнахме мислите си и аз поисках да го извърша.
— Не — каза Лео, — аз съм по-млад и по-силен. Ела да ми помогнеш. — И той започна да завързва въжето си за един силно издаден лед. — Сега ме дръж за краката! — промълви той.
Истинска лудост бе, но можехме ли да предприемем друго!
Като залостих здраво краката си в една ледена дупка, хванах краката на Лео и той се заспуска. Пред очите ми тялото му се изгуби до половината.
Какво е съгледал той, няма значение, защото впоследствие го видях и аз, по-важното бе, че Лео се дръпна изведнъж и аз изтървах краката му. Кой знае! Може би, подчинявайки се на инстинкта си, направих това. Ако е така, моля за прошка, но ако се бях задържал и аз щях да полетя в пропастта. Въжето се скъса.
— Лео — изкрещях аз, — Лео! — Чух един глас, гъгнещ, който помислих, че казваше: „Ела“, а в действителност той извикал: „Не идвай!“.
Аз не спрях, а с лице напред се плъзнах и спуснах по леда. За две секунди стигнах до ръба, а на третата бях над него. Пред мен имаше вдлъбнатина в канарата, където се закачи дрехата ми и аз отчаяно вкопчих нокти. Можах да стъпя във вдлъбнатината и останах залепен към канарата с разперени ръце като разпънат.
Едва тогава видях нещо, което смрази кръвта ми. Лео висеше на четири-пет фута под мен, въжето му се беше закачило. Той не можеше да стигне дъното, а се въртеше около канарата. Под него зееше пропастта. Някъде долу се белееше дъното. Това видях.
Представете си само! Стоях на местенце, където и птичка трудно би стояла, а долу над пропастта Лео висеше като паяк и се въртеше бавно във въздуха.
В много опасни ситуации съм изпадал, но такова нещо не беше ми се случвало. Обзе ме агония и студена пот рукна от тялото ми. Косата ми се изправи. А долу Лео в съвършено мълчание се въртеше и всеки път обръщаше към мене очите си със страшен поглед.