Най ме плашеха мълчанието и безпомощността. Ако беше крещял, ако се беше борил, щеше да е по-добре. Но да гледам, че той е жив долу и се върти във въздуха! О, Боже мой, колко бе ужасно!
Краката ми се разтрепериха и започнаха да ме болят. Умът ми се смръзна. Какви ли не гледки се занизаха пред очите ми! Спомних си много неща. Видях се дете, катерещо се по дърветата. Стигнал съм едно място, откъдето не мога да мръдна. Какви страдания изпитах тогава! Спомних си как един мой приятел се изкачил на една пирамида в Египет и как половин час останал на блестящия й връх, както бях разпънат аз сега. Виждах бледото му измъчено лице… Виждах червения гранит на пирамидата… Всичко се изгуби от очите ми.
О, години, години! Аеша бе поверила живота на Лео в ръцете ми. В мрачина и мълчание чувах само как пукат мускулите ми. Внезапно в тъмнината блесна светлина и в мълчанието се разнесе звук. Блясъкът беше от ножа, с който Лео започна да реже яростно коженото въже. Звукът беше от шума, който той произвеждаше. Шум на смъртта, полувик на презрение и ужас; при третия удар шумът престана и въжето се откъсна. Откъсна се… видях. Твърдата кожа беше разрязана и остатъкът от въжето се мяташе във въздуха.
След минута чух тъп шум. Лео беше паднал на дъното. Той беше мъртъв, въобразих си аз — месо и кости, примесени със сняг. Не можех да понеса това. Нервите ми не издържаха, но успях да запазя самообладание. Не можех да чакам повече, докато имах още сили трябваше да се плъзна надолу като ранена птица. Да, ще последвам съзнателно Лео. Отпуснах ръце встрани, освободих се от мъката си и се успокоих. Издигнах за последен път очи към небето, помолих се. Останах за миг в това положение.
— Идвам! — тъй извиках.
Издигнах ръце нагоре и като плувец се гмурнах в тъмната пропаст.
6
Пред дверите
О, това спускане в пространството! Казват, че ония, които падат, губели съзнание, но аз твърдя, че не е вярно. Никога моят ум не е бил по-бистър от момента, в който полетях и се хвърлих към пропастта и никога такъв къс път не е бил изминат за толкова дълго време. Съгледах белеещото се дъно, подскачащо нагоре, за да ме посрещне, и изведнъж… трясък! Какво става? Аз още живеех! Бях паднал във вода, усещах студенината й!
Потъвах все по-надолу и мислех, че едва ли някога ще изплувам. Стигнах дъното, макар че дробовете ми щяха да се пръснат. Когато изплувах нагоре, спомних си за трясъка. Досетих се, че е от счупване на лед, който съм пробил при падането. Следователно на повърхността ме очакваше лед.
— Ужасно е — помислих си аз, — че след толкова многобройни страдания трябва да се удавя като мишка под някакъв си леден пласт.
Ръцете ми докоснаха леда. Блестеше над мене като стъкло. Хвала на небесата! Главата ми го проби: той бе изтънял благодарение на слабия студ през изминалата нощ. Издигнах глава и се огледах наоколо. О, гледката ме зарадва! Вдясно от мен беше Лео, на когото от косата и брадата шуртеше вода. Лео беше жив! Той чупеше леда с ръце и се мъчеше да се измъкне от дълбоката вода, за да стигне брега. Изглежда, че ме забеляза, защото очите му едва не изскочиха от орбитите.
— Живи сме и двамата, а пропастта е премината! — викна радостно той. — Казах ли ти, че Тя ни води!
Приближавахме се към брега, където ни очакваха старец и жена. Толкова бях отслабнал, че едва плувах напред. Пороят ме повлече и замалко да потъна на дъното, ако Лео не беше ме хванал за дрехите. Но тялото ми повлече и него и той извика:
— Ще потъна! Хвани се за края на въжето!
И той ми хвърли края на въжето, което още висеше на кръста му. По този начин той успя да освободи едната си ръка, с която ме придържаше. Дебелите ни дрехи, напоени от водата, ни теглеха надолу, но Лео съумя да се задържи на повърхността, защото беше добър плувец.
Вярвам, че щяхме да се удавим в тоя силен водовъртеж, ако не беше старецът на брега, който, като видя в какво положение сме, с необикновена за възрастта си бързина се спусна до скалата и дойде на края на брега. Веднага ни подаде дългата си тояга. Лео я сграбчи отчаяно и я държеше здраво. Избягвайки водовъртежа, стъпихме на крак, но реката отново ни сграбчи и ни отнесе навътре. Но с помощта на тоягата, края на която старецът държеше здраво, подпомагани и от жената, ние се търкулнахме на брега.
Лежахме по очи. Още бяхме в опасност. Старецът подаде ръка, но не можехме да я стигнем. Внезапно тоягата се изплъзна от ръцете му и водата отново ни отвлече. Но сега пък жената появи героизъм. Тя скочи във водата, стигаща до пояс, хвана с едната си ръка Лео за косата, а с другата се държеше за стареца. Лео бе измъкнат. Той скочи на крак и обвил с едната си ръка нежната снага на жената, успя да закрепи и мен.