Започна безмълвна, но жестока борба с водата. Накрая всички се претърколихме в подножието на скалата, където се строполихме запъхтени.
Повдигнах очи нагоре. Жената се беше изправила и гледаше втренчено Лео, чието лице беше изцапано с кръв, течаща от раните му. Дори и при сегашните обстоятелства оцених красотата и величието й. Изглежда, че тя се сепна и хукна към скалата.
Старецът, който вече се беше изправил, ни изучаваше с тъмните си очи, както се бяхме излегнали долу. Той ни заговори, но не разбирахме езика му. Опита на друг език, но без успех. Когато за трети път проговори, наострихме уши, защото езикът беше гръцкият.
— Вълшебници ли сте, та стигнахте в тая страна?
— Не — отвърнах аз на същия език, макар и с акцент, защото от дълги години не бях го говорил. — Ако бяхме вълшебници, щяхме да дойдем тук, другояче — и посочих с ръка раните ни и пропастта.
— Те разбират древната реч, която говорят в планината — избърбори той като че ли на себе си. След това ни попита: — Странници, какво търсите?
Аз се изхитрих и не му отговорих, защото се страхувах, че като научи истината може да ни хвърли обратно във водата. Но Лео не беше предвидлив и отговори на гръцки, примесен с тибетски думи:
— Ние търсим земята на Огнената планина, която е увенчана със знака на Живота.
Старецът ни погледна с изумление.
— Значи вие знаете? И кого търсите?
— Нея — отговори грубо Лео, — княгинята!
Мисля, че искаше да каже жрицата или богинята, но той говореше на гръцки, а може би защото жената, която изчезна, приличаше на княгиня.
— О, вие търсите княгинята? Тогава сте онези, които ни е заповядано да пазим. Но как да се уверя, че казвате истината?
— Сега ли е моментът да ни задавате въпроси — извиках гневно аз. — По-добре вие ни кажете кои сте!
— Кой съм аз ли, страннико? Аз съм пазачът на Дверите, а жената с мен е Кания1 на Калун.
Лео започна да пребледнява.
— Този човек е болен — каза старецът. — Сега, щом си отпочинахте, трябва да се подслоните, и то веднага. Елате да ми помогнете!
Подпирайки Лео от двете му страни, ние загърбихме адската река и проклетата скала и тръгнахме по тясна урва, докато стигнахме полянка, от която се виждаха Дверите…
Доколкото си спомням, пред нас се изпречи голяма скала, в която бе издълбана пещера. Изкачвахме се с много усилия, защото Лео беше почти изгубил съзнание и едва влачеше нозе. Още на първото стъпало той се олюля и рухна, а ние нямахме сили да го вдигнем.
Докато си мислех какво да правим, чух стъпки и погледнах нагоре. Видях, че жената слиза, следвана от няколко мъже — татари, с непроницаеми лица, малки очи и жълта кожа. Присъствието ни не ги впечатли. Тя им каза няколко думи и те вдигнаха Лео. Понесоха го нагоре. Ние ги последвахме и се озовахме в една стая, издълбана в скалата над Дверите, където жената ни остави. От тая стая преминахме през други, едната от които вероятно беше кухня, защото в нея гореше огън. След това влязохме в голяма стая, изглежда, спалня, защото имаше легла с постелки и кожи.
Положиха Лео на едно от дървените легла, а старецът, подпомаган от един татарин, го съблече. Направи ми знак и аз да се съблека. Зарадвах се, защото отдавна не бях го правил, но го сторих с големи усилия, понеже цялото ми тяло беше в рани и натъртвания.
Пазачът на Дверите свирна със свирка и друг слуга донесе съд с топла вода. Умихме се. Тогава пазачът намаза раните ни с благотворен мехлем. Ние легнахме и се завихме с кожите и постелките.
След малко ни донесоха супа, в която пазачът наля лекарство. Хапнахме малко в кревата, както си лежахме, а остатъка старецът наля в гърлата ни. Веднага чудна топлина заля тялото ми и аз се унесох. Нищо не помнех. Били сме много зле. Каква е била нашата болест, не зная, но вероятно е била предизвикана от изтощение, от рани и натъртвания. Всички те, събрани наедно, ни доведоха до един дълъг период на полусъзнание и на друг — с треска и полуда. Всичко това се мержелееше в паметта ми през седмиците, които прекарахме при пазача на Дверите.
На какво можех да оприлича това, освен на сънища! Самите сънища подлежат на забрава, което само по себе си не е лошо, защото бяха разбъркани, страшни, кошмарни, отражение, без съмнение, на истинските ни спомени от неотдавна преживените страхотни приключения. Понякога се пробуждах за малко. Предполагам, когато са ме хранили. Именно оттогава е и споменът как жълтоликият пазител на Дверите стоеше над мен като дух, облян от светлината на луната, как галеше брадата си с устремени в мене тъмни очи, готови да открият тайната ни.