— Какво бихме могли да направим? — попитах аз.
— Бих поел по белия път към познанието — отговори той тържествено. — Но мога и да умра и искам да умра още тази нощ…
Погледнах го сърдито, защото думите му ме изплашиха.
— Лео, ти си страхливец, щом не можеш да понасяш своята мъка. За разлика от някои като…
— Искаш да кажеш, като теб, Хораций — отвърна той с висок смях, — защото проклятието тежи и върху теб. Добре, ти си по-силен от мене и по-твърд, защото си живял по-дълго време. Но аз не мога да понеса тая мъка. Искам да умра.
— Престъпление е — казах аз, — ще обидиш Силата, която те е създала, ако захвърлиш нейния дар — Живота, като нещо употребено и презряно. Това престъпление влече след себе си страшно наказание, по-страшно, отколкото можем да си представим, а именно наказанието на вечната раздяла.
— Извършва ли престъпление човек, който, смачкан в килията за мъчения, грабва нож и се самоубива, Хораций? В подобно положение съм аз и ще употребя нож, за да реша съдбата си. Тя е мъртва и поне в смъртта ще съм по-близо до нея.
— Недей така, Лео. Може би Аеша е жива.
— Не, защото тогава тя би дала някакъв знак. Но да не говорим повече или ако трябва, нека е за друго.
След това размених с Лео някои мисли с малка надежда, защото забелязах, че това, от което се страхувах, щеше да се случи. Лео беше сломен. Скръб и печал разстроиха ума му.
— Лео — викнах аз, — толкова ли съм ти безразличен, че ще ме оставиш сам? Така ли ми се отплащаш за цялата ми обич и грижи? Желаеш ли моята смърт? Направи това, но знай, че моята кръв ще тежи на съвестта ти.
— Твоята кръв? Защо, Хораций?
— Защото пътят на живота е широк. По него могат и двама да пътуват. Вървели сме заедно толкова години, заедно сме изтърпели много. Вярвам, че няма скоро да се разделим. — Настъпи обрат в него. Той започна да се страхува за мен. Аз добавих: — Ако ти умреш, ще умра и аз.
Лео отстъпи.
— Добре — каза той внезапно, — обещавам ти, че тази нощ няма да се случи нищо.
— Дано — отговорих аз и си легнах преизпълнен от страх. Уверен бях, че желанието му за смърт, щом веднъж го е завладяло, ще расте и нараства, докато накрая стане непреодолимо. Тогава и аз бих закреял и умрял, защото не можех да живея без него. И в отчаянието си аз се унесох по оная, която бе отминала.
— Аеша — извиках аз, — ако притежаваш някаква сила, дай знак, че си жива, избави твоя поклонник от тоя грях, не съкрушавай сърцето ми! Умилостиви се и го обнадежди, защото Лео не би могъл да живее без надежда. А без него и аз не бих живял.
После заспах измъчен.
Събуди ме гласът на Лео. Говореше ми шепнешком, но възбудено в тъмнината.
— Хораций — каза той. — Хораций, татко мой, слушай!
Мигновено се събудих, защото гласът му ми подсказваше, че нещо се е случило, нещо, което ще повлияе на съдбата ни.
— Да запаля ли свещта? — попитах аз.
— Недей, Хораций, предпочитам да говоря на тъмно. Заспах и сънувах интересен сън, който друг път не съм сънувал. Стори ми се, че стоя под небесния свод. Нито една звездица не блещукаше.
Беше мрачно и черно и почувствах страхотна самота. После внезапно в свода, няколко мили по-далеч, блесна светлина. Помислих, че е комета. Светлината заслиза бавно, плуваше като огнен език надолу и по-надолу, докато спря над мен. Забелязах, че приличаше на език, по-точно на ветрило от пламъци. Светлината бе над мене и аз видях в блясъка й жена. Блясъкът се усили и успях да я разпозная. Хораций, това беше самата Аеша, с чудните си очи, красиво лице и черна коса. Тя ме погледна натъжена, с укор, сякаш че ми казваше: „Защо се съмняваш?“ Помъчих се да я заговоря, но устните ми не мръднаха, помъчих се да пристъпя и да я прегърна, но ръцете ми останаха неподвижни. Помежду ни имаше преграда. Тя вдигна ръка и ми направи знак да я следвам. Тогава, Хораций, тя изчезна и ми се стори, че душата ми се откъсна от тялото и я последва. Прелетяхме набързо към изток, — по суша и по море — запомних пътя. На едно място тя спря и погледнах надолу. Луната осветяваше срутените палати на Кор и недалеч от там беше заливът, който отминахме. Продължихме над блатата и спряхме до главата на етиопеца. Наоколо бяха събрани арабите, които ни зяпаха любопитно, а също и нашите другари, които се удавиха в морето. И Джоб беше между тях — усмихваше се тъжно, поклати глава, като че ли искаше да ни придружи, но му бе невъзможно. Пак през морето, през пясъчни пустини, през няколко морета, и ето бреговете на Индия се разстлаха пред нас. После към север и все към север летяхме над поляни, докато стигнахме планини, покрити с вечен сняг. Преминахме над тях и спряхме за миг над една сграда върху едно плато. Това беше манастир, защото видяхме как стари калугери четат молитви по терасите му. Манастирът ще го позная пак, защото прилича на полумесец, а пред него грамадна срутена статуя на един Бог е втренчила вечния си поглед в пустинята. Познах, че сме пресекли най-далечните тибетски граници и пред нас лежат девствени земи. Много планини се ширят отвъд тази пустиня, море от хиляди и хиляди снежни върхове. Близо до манастира се издигаше усамотен хълм, по-висок от заобикалящите го. Ние спряхме на заобления му връх, където изведнъж блесна святкащ лъч, като по сигнал изпратен от разстояние. Вървяхме напред, лъчът се снишаваше по пустинята и през обширна равнина, в която имаше много села и един град, построен върху могила. Спряхме на един връх. Тогава забелязах, че той е кръгообразен, както символът на живота при египтяните. Видях също, че огънят, който свети пред него, излизаше от кратера на вулкан. На тоя връх ние спряхме за малко, докато сянката на Аеша посочи с ръка надолу, усмихна се и изчезна… Тогава се събудих… Хораций, ето какъв знак ми се яви.