— Те са хората — мърмореше той. — Без съмнение, те са!
После той отиваше до прозореца и се взираше продължително в звездите.
Припомням си, че веднъж в стаята настана някакво безпокойство, причинено от сочния глас на една жена и от шума на копринената й рокля, влачеща се по каменния под.
Отворих очи и видях, че тя е същата, която ни спаси, висока и с благородни черти жена, с красиво лице и пламенен поглед.
Тя се изправи пред мене, погледна ме с безразличие и се наведе да каже нещо на пазача с нисък глас. Вместо отговор той й се поклони и показа другото легло, където лежеше Лео. Тя тръгна натам с бавно и царствено движение.
Видях как тя се наведе над него, как повдигна края на завивката. Без да се обръща към пазача, тя произнесе няколко думи, които приличаха на заповед.
Пазачът излезе. Тя остана сама. Повдигна края на завивката и седна на леглото, като изучаваше внимателно лицето на Лео. Гледаше го продължително, после стана и започна нервно да се разхожда из стаята. По лицето й се бе отпечатало голямото смущение и напрежение, за да си спомни нещо, което не можеше.
— Къде и кога? — мълвеше тя. — О, къде и кога?
Как свърши тая сцена, не помня. Облада ме забрава. По-късно ми казаха, че тая царствена жена, Кания, не е напускала стаята и грижовно и нежно е хранела Лео. А когато Лео не е имал нужда от нея, е хранила понякога и мене. Изглежда, че възбуждах любопитството й и тя чакаше да оздравея, за да го удовлетвори.
Не помня след колко време се събудих пак. Беше нощ и луната от чистото и ведро небе осветяваше стаята. Прозорецът не беше пречка за лъчите и те осветяваха леглото на Лео, където забелязах, че седеше царствената жена.
Лео в бълнуването си почна да изговаря английски и арабски думи. Това заинтригува извънредно жената, всяко нейно движение го издаваше.
Изведнъж тя внезапно стана и с безшумни стъпки приближи до леглото ми. Престорих се на заспал, и то така добре, че успях да я заблудя. Постъпих тъй, защото и аз бях любопитен. Коя беше тая жена, наричана от пазача Кания на Калун? Не беше ли онази, която търсехме? И защо пък не?
Тя отново се върна към леглото на Лео и във възцарилата се тишина се разнесе тихото й мърморене. Разпознах в нейния гръцки език и някои монголски думи, и то такива, които са общи за Централна Азия. Не всичко успях да чуя, но все пак достатъчно.
— Хора от моите сънища, откъде идвате? Защо Хеса ми помогна да ви посрещна? Вие спите. Но очите ви са будни в съня. Отговорете ми, моля ви, каква връзка има между мене и вас? Защо ви сънувам? Откъде ви познавам?
Сладкият сочен глас премина от шепот към мълчание.
Когато тя пак се наведе над Лео, една плитка от прекрасната й коса падна надолу и погали лицето му. Той се пробуди и с измършавялата си бяла ръка хвана косата. Каза на английски:
— Къде съм? О, спомням си, спомням си!
И очите им се срещнаха. Лео се опита да стане, но не успя. Тогава той отново заговори на развален гръцки:
— Вие ли сте жената, която ме спаси от водата? Кажете ми, не сте ли вие онази царица, която тъй дълго търсих и понесох нечовешки страдания заради нея?
— Не зная — отговори тя с нежен и сладък като мед глас, леко треперещ. — Аз наистина съм царица, ако Кания може да е такава.
— Отговорете ми тогава, царице, помните ли ме?
— Ние се срещахме в сънищата, а може би и някъде другаде, в далечното минало. Да, срещнахме се и при реката. Чужденецо, как е твоето име, ками ми!
— Лео Винси.
— Ново е за мен — прошепна тя с клатене на глава. — Но ви знам отнякъде.
— Как? Вие ме познавате! Откъде? — И Лео падна на леглото в безсъзнание.
Тя се взираше в него твърде внимателно. И изведнъж, като че ли тласната от невидима сила, тя се хвърли върху леглото на Лео, наведе глава и нежно го целуна в устата. След това се изправи, цялата изчервена, засрамена от тази проява на бурната си страст. Едва сега ме забеляза. Учуден, удивен, без да зная как, бях седнал на леглото, за да я слушам и наблюдавам по-добре.