Постъпката ми не беше кавалерска, но бях обладан от желанието да направя нещо. Глупост беше, но болестта и изумлението притъпиха разума ми.
Да, тя забеляза как я наблюдавам и такава ярост я обзе, щото си помислих, че краят ми идва.
— Човече — изсъска зловещо тя, — как си позволяваш?
И ръката й измъкна от пояса бляскава кама. Изправен пред голяма опасност, умът ми се пробуди и аз викнах:
— О, съжалете ме, дайте ми вода! Треската ме изгаря. Ей, пазачо, дай ми да пия!
Веднага се строполих изтощен отново на леглото си. Тогава тя прибра ножа и потърси паницата с мляко. Подаде ми я, наблюдавайки ме с пламнали от страст, страх и гняв очи.
Изпих млякото на големи глътки.
— Вие треперите. Сънувахте ли? — попита тя.
— Да — отвърнах аз. — Направих смъртен скок от оная скала в пропастта.
— Да не би друго да сте сънували?
— Не, не… Кажете ми, какво трябва да направим, за да се сприятелим с една царица?
— С царица ли? Човече, какво говориш? Закълнете се, че не сте сънували друг сън!
— Заклевам се в Символа на Живота и в планината на движещия се Илам, а също и във вашето име, о, царице на древността.
Аз въздъхнах и се престорих, че съм изгубил свяст, друго по-подходящо не можах да измисля. Притворих очи и забелязах, че лицето й, както беше зачервено, започна да избледнява, защото моите думи попаднаха на място.
Тя заговори високо, за да мога да я чуя:
— Радвам се, че той не е сънувал други сънища, защото щеше да ги разкаже, а това би било лошо знамение. Не ми се ще, някой, който е преминал през опасности, за да стигне дотук, да бъде хвърлен на кръвожадните кучета. Защото макар и стар и грозен, той ми изглежда мъдър и дискретен човек.
Приближаващите стъпки на пазача ме зарадваха. Той влезе в стаята и видях, че се поклони на жената:
— Как са болните, внучке?
— В безсъзнание са и двамата.
— Така ли? Мислех, че вече са се събудили.
— Чухте ли нещо, Шамане?
— Аз ли? Да, чух измъкване на нож от ножницата и лай на кръвожадни кучета.
— А нещо друго, Шамане?
— Странни гледки, Кания, внучке мой… Но ето, те се събуждат.
— Да — отвърна тя. — И докато единият спи, другият нека бъде пренесен в друга стая. Има нужда от промяна и от чист въздух.
Човекът, когото тя нарече Шаман, държеше в ръката си лампа, която осветяваше лицето му. Аз имах подозрения към този човек, но те се засилиха, защото лицето му изразяваше отмъстителност.
— В коя стая, Кания? — запита той.
— Струва ми се — отговори тя бавно, — в по-здравословна, където ще се съвземе. Мъдър човек е, а и имам заповед да не му се нанася никаква повреда. Но защо питате?
Той сви рамене и каза:
— Казах вече, че чух лая на кръвожадните кучета — това е всичко. Вие казахте, че имате заповед, с която не бива да се шегуваме, даже и ако не можете да си обясните целта й.
След това той отиде до вратата, свирна и слугите веднага се явиха. Той разпореди и те ме вдигнаха заедно с постелята, върху която лежах, и прекосявайки различни проходи, ме отнесоха в друга стая, приличаща на първата, но по-малка.
Пазачът ме наблюдава малко, дали ще се събудя. Той допря ръка до сърцето ми и извика. След това напусна стаята, клатейки глава и заключи вратата. Аз заспах дълбоко.
Когато се събудих, беше светло. Умът ми беше бистър и бях добре, което показваше, че треската е отминала и съм на оздравяване… Спомних си събитията от изминалата нощ и можах внимателно да ги обмисля. Направих това по много причини, най-важното от които бе, че бях в опасност.
Видях и чух много работи и тази жена, наричана Кания, отгатна, че съм чул и видял всичко. Наистина, ако не бях я респектирал със Символа на Живота, тя би заповядала на Шаман да ме умъртви. И той не би се поколебал.
Както и да е, сега-засега бях спасен, а занапред ще се уповавам на съдбата си. Трябваше да бъда предпазлив, дори да се преструвам на глупак. Като отблъснах от ума си собствената си участ, съсредоточих се върху сцената, на която бях свидетел, и по-точно какво целеше тя.
Нашето издирване свършваше ли? Тази жена ли беше Аеша? Лео все още беше в безсъзнание и отговор на въпроса нямаше. Едно нещо беше очевидно: тя самата призна за някаква връзка между нея и Лео. Защо го целуна? Уверен бях, че тя не беше разпусната. Но и никоя почтена жена не би извършила такова нещо, особено с чужденец, висящ между живота и смъртта.