— Тогава се откажете, защото пътят, който води към Огъня, минава през челюстите на кръвожадни псета и през копията на диваците. А и няма какво толкова да научите.
— За какви псета говорите?
— Според наш стар обичай всички нарушители на закона и волята на хана се хвърлят на тия кучета, за да ги разкъсат на парчета.
— Според волята на хан? Омъжена ли е вашата Кания?
— Мъж й е неин братовчед, който владееше половината страна. Сега и те, и страната са едно. Но стига приказки. Дойдох да ви кажа, че закуската е готова.
Той се обърна и излезе.
— Приятелю Симбри, още един въпрос! Как се озовах в тая стая и къде е моят другар?
— Донесоха ви тук, когато спяхте, и ето че промяната се е оказала благотворна за здравето ви.
— Не помня, но кажете ми какво стана с моя другар?
— И той е по-добре. Кания Атена лично го храни.
— Атена ли? Че това е старо египетско име! Означава слънчев диск. Жена, която е наречена така, се слави с красотата си.
— Моята внучка Атена не е ли красива?
— Как мога да ви отговоря, вуйчо на Кания, след като съвсем бегло я зърнах?
Сега вече той излезе и жълтоликите и мълчаливи негови слуги донесоха закуската.
Същата сутрин, малко по-късно, изведнъж се появи и Атена, която заключи вратата. Това хич не ми хареса и като станах от леглото си, поздравих я колкото се може по-любезно, макар че бях изплашен. Стори ми се, че тя отгатна моите съмнения и подозрения, защото ми каза:
— Легнете и не се страхувайте! Нищо лошо няма да ви сторя. Кажете ми само какъв ви се пада човекът, наречен Лео? Син ли ви е? Невероятно ми се струва, защото вие двамата сте като светлината и мрака!
— И аз мисля така, Кания. Той е само осиновен от мене. Но аз го обичам като истински син.
— Какво търсите тук?
— Онова, което съдбата ни е обещала, че ще открием в планината, увенчана с Огъня.
След обяснението ми тя пребледня, но запази спокойствие:
— Там ще намерите смърт, ако не умрете още в подножието на планината, защото то се пази от диваците. Там царува Хеса и който наруши светостта на светилището, го хвърлят във вечно горящия огън.
— А кой управлява там? Някаква жрица ли?
— Да, една жрица, лицето на която никога не съм виждала. Тя е толкова стара, че се крие от любопитни очи.
Тръпки ме побиха, защото си спомних за една, която също имаше защо да се забулва.
— Забулена или не, ние бихме я посетили. Надяваме се, че ще е гостоприемна.
— Няма да направите това. Забранено е и не искам да си цапам ръцете с кръв.
— Коя е по-могъща? Вие или жрицата от Планината?
— Аз съм по-силната, Холи, нали тъй се казвате, защото, ако трябва, мога да събера 60 000 войници, докато тя разполага само с жреците и с необучените си диваци.
— Сабята не е единствената сила в света. Тази жрица идвала ли е някога в земите на Калун?
— Никога, никога, защото според стария договор, сключен след последната голяма битка между нея и народа от полето, бе уговорено под клетва, че ако тя премине реката, ще пламне нова битка, докато една от двете победи. В духовните въпроси жрицата е нашият оракул и глас на Небето, а земните въпроси разрешава ханът на Калун.
— Вие сте омъжена, нали?
— Да — отвърна тя и се изчерви. — Но ще ви кажа и онова, което, ако не знаете, скоро ще научите: аз съм омъжена за един луд, който ме отвращава.
— Знам вече, Кания.
Тя ме изгледа проницателно.
— Откъде? Шаман ли ви каза? А може би тогава вие сте бил буден. По-добре да бях ви убила! Какво ще кажете?
Замълчах, защото нямаше какво да кажа. Страхувах се, че тази жена с див поглед може да поиска да ми отмъсти.
— Повярвайте ми — продължи тя, — че аз винаги съм мразела мъжете, заклевам ви се, истина е! Аз, която имам устни по-чисти от планински сняг, аз, Кания на Калун, наречена Ледено сърце, сега съм едно безсрамно същество!
— Не е вярно! Има причини, които обясняват държанието ви и ако ви е удобно, можете да ги споделите с мен.
— Скитнико, понеже знаете толкова много, има такива причини. Ще ви ги кажа. И аз полудях като съпруга си. Когато за пръв път видях лицето на другаря ви в реката, когато скочих в нея да го спася, аз полудях и го…
— Залюбихте. Такива неща са се случвали и на хора, които не са луди.